Падането на Хиперион
- Автор: Симмонс Дэн
- Серия: Hyperion Cantos #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Падането на Хиперион». Краткое содержание книги:
— Какво мога да направя?
— Набери цветя от полето — задъхано отвръщам аз. — Това е направил Джоузеф Севърн.
Той ядосано се извръща, без да разбира, че дори в треслявото си, изтощено състояние, му казвам чистата истина
Малката карета и умореният кон минават през Кампания с по-болезнено блъскане и друсане отпреди. Късно следобед подминаваме някакви конски скелети покрай пътя, после руините на стар хан, след това по-масивните развалини на виадукт, обраснал с мъх и накрая стълбове, на които се оказва, че са приковани бели пръчки.
— Какво, по дяволите, е това? — пита Хънт, без да разбира иронията на древния израз.
— Кости на бандити — честно му отговарям аз. Хънт ме поглежда, сякаш умът ми е обзет от лудост. Навярно е така.
По-късно излизаме от блатистите земи на Кампания и зърваме червен проблясък, който се движи далеч из полята.
— Какво е това? — енергично и с надежда пита Хънт. Зная, че всеки момент очаква да види хора, а в мига след това — и действащ телепортал.
— Кардинал — отвръщам аз, като отново му казвам истината. — Който стреля по птици.
Хънт се консултира с нещастния си, осакатен инфотерм.
— Кардиналът е птица — казва той. Кимвам и поглеждам на запад, но светлината е изчезнала.
— А също и духовник — пояснявам аз. — Освен това наближаваме Рим, да знаеш.
Хънт се намръщва към мен и се опитва за хиляден път да се свърже с някого по комуникационните ленти на инфотерма си. Следобедът е тих, с изключение на ритмичното скърцане на дървените колела на каретата и трелите на някаква далечна пойна птица. Може би кардинал?
Влизаме в Рим, когато първите червени отблясъци на спускащата се нощ докосват облаците. Малката карета се клати и друса, когато минава през Латеранската порта и почти незабавно след това се сблъскваме с гледката на Колизея, обраснал в бръшлян и очевидно дом за хиляди гълъби, но невероятно по-внушителен от холосите на руините, както беше заобиколен не от мръсните покрайнини на следвоенен град, а извисяващ се на фона на скупчени малки колиби и открити полета. Виждам центъра на
Рим в далечината… пръснати покриви и по-малки развалини по легендарните му седем хълма, но тук властва Колизеят.
— Иисусе — прошепва Лейт Хънт. — Какво е това?
— Костите на бандити — бавно отвръщам аз, страхувайки се да не започне отново ужасната кашлица.
Продължаваме напред, като вдигаме шум из пустинните улици на Рим от XIX в. на Старата Земя. Нощта се спуска, гъста и тежка около нас, светлината угасва и гълъбите се вият над куполите и покривите на Вечния град.
— Къде са всички? — прошепва Хънт. Звучи уплашено.
— Няма ги, защото няма нужда от тях — отвръщам аз. Гласът ми прозвучава остро в тесния сумрак на градските улици. Сега колелата се въртят по павета, едва ли по-равни от случайните камъни по пътя, който току-що напуснахме.
— Това да не е някаква симулация? — пита той.
— Спри колата — заповядвам аз и послушният кон спира. Посочвам един тежък камък до канала. — Ритни го — казвам на Хънт.
Той се намръщва към мен, но слиза, приближава се до камъка и енергично го ритва. Още гълъби се вдигат в небето от камбанариите и бръшляна, уплашени от екота на ругатните му.
— Подобно на д-р Джонсън, ти демонстрира действителността на нещата — заявявам аз. — Това не е нито симулация, нито сън. Или по-скоро, не повече, отколкото е и всичко останало в живота ни.
— Защо ни доведоха тук? — пита съветникът на президента и поглежда към небето, сякаш самите богове го слушат точно над изчезващия пастелен покров на вечерните облаци. — Какво искат?
„Искат да умра — мисля си аз и изведнъж осъзнавам истината така, сякаш получавам удар с юмрук в гърдите. Дишам бавно и плитко, за да избягна пристъп на кашлица, макар и да чувствам как храчките кипват и заклокочват в гърлото ми. — Искат да умра и ти да присъстваш.“
Кобилата възобновява дългия си път, завива надясно в следващата тясна уличка, после пак надясно по по-широк булевард, изпълнен със сенки и с екота на преминаването ни, и накрая спира в основата на огромно стълбище.
— Пристигнахме — обявявам аз и с труд слизам от каретата. Краката ми са схванати, гърдите ме болят, а задникът ми е набит. В ума ми пробягва началото на сатирична ода за радостта от пътуването.
Хънт се смъква толкова вцепенено, колкото и аз, и застава в основата на гигантското раздвоено стълбище, скръстил ръце и втренчен в него, сякаш е някаква уловка или илюзия.
— Къде точно се намира това място, Севърн? Посочвам към открития площад в основата на стълбището.