Падането на Хиперион

Сол Уайнтрауб се изправи на входа на Сфинкса и разтърси юмрук към вселената, когато падна нощта. Гробниците засветиха с блясъка на входовете си и дъщеря му не се върна.

Не се върна.

Шрайка я беше взел, бе вдигнал телцето на новороденото на стоманената си длан, а после се бе оттеглил в сиянието, което дори сега отблъскваше Сол като някакъв ужасен, светещ вятър от дълбините на планетата. Сол се притисна към урагана от светлина, но той го задържа така сигурно, както задържащото поле би спряло беглец.

Слънцето на Хиперион беше залязло и сега откъм пустошта задуха хладен вятър, докаран от пустинята от фронт на студен въздух, спускащ се по планините на юг. Сол се обърна да погледне яркочервения прах, който нахлуваше в ослепителната светлина на отварящите се Гробници на времето.

Отварящите се Гробници!

Сол се втренчи в студения блясък и погледна надолу към долината, където светеха другите Гробници, подобно на бледозелени тиквени фенери зад завесата от прах. Светлина и дълги сенки пресичаха дъното на долината, последните цветове на залеза по облаците избледняха и нощта се спусна с виещия вятър.

Нещо се движеше във входа на втората постройка — Нефритената гробница. Сол залитна надолу по стъпалата на Сфинкса, поглеждайки към входа, където беше изчезнал с дъщеря му Шрайка, а после вече бе слязъл от стълбището, тичаше покрай лапите на Сфинкса и се препъваше по изложената на ударите на вятъра пътека към Нефритената гробница.

Нещото, бавно излязло от овалния вход, се очертаваше на лъча светлина от гробницата, но Сол не можеше да види дали е човек или Шрайка. Ако беше Шрайка, щеше да го сграбчи с голите си ръце и да го разтърсва или докато върнеше дъщеря му, или докато един от двама им не умреше.

Не беше Шрайка.

Сол вече можеше да види, че силуетът принадлежи на човек. Сянката залитна и се облегна на входа на Нефритената гробница, сякаш бе ранена или уморена.

Беше на млада жена.

Сол си помисли за Рахил, тук, на това място, преди повече от половин стандартен век — младата археоложка бе проучвала тези артефакти и изобщо не бе предполагала за участта, очакваща я под формата на болестта на Мерлин. Винаги си беше представял как излекуват детето му и как бебето отново започва да расте нормално — детето, което някой ден щеше да бъде Рахил, върната към живота. Ами ако се върнеше като двайсет и шест годишната Рахил, която бе влязла в Сфинкса?

Сърцето на Сол биеше толкова силно в ушите му, че заглушаваше яростния вятър около него. Той махна на фигурата, полускрита от прашната буря.

Младата жена му махна в отговор.

Сол се затича напред и измина още двайсет метра, а после спря на трийсет метра от гробницата и извика:

— Рахил! Рахил!

Младата жена, чийто силует се очертаваше на фона на струящата светлина, се отстрани от входа, докосна лице и с двете си ръце, извика нещо, изгубило се сред вятъра и започна да слиза по стълбите.