Децата на капитан Грант

Оставаше да се извърши само една формалност, да се направи декларация пред полицейския комисар за събитията, които се бяха случили. Сториха това още същата вечер пред комисаря Томас Бенкс, който, пишейки протокола, едва скри задоволството си. Той чисто и просто бе очарован от заминаването на Бен Джойс и на шайката му. Целият град сподели това задоволство. Каторжниците бяха напуснали Австралия! Вярно, това беше станало след едно ново престъпление, но все пак бяха заминали. Тази важна новина бе веднага телеграфирала на властите в Мелбърн и Сидней.

След като направи декларацията си, Гленарван се върна в хотел „Виктория“.

Пътешествениците прекараха доста тъжно тази последна вечер. Мислите им се въртяха около страната, която им донесе толкова нещастия. Те си спомняха колко големи бяха надеждите им на нос Бернули и как тия надежди бяха жестоко разбити в залива Туфолд!

Колкото до Паганел, той беше обзет от някакво трескаво възбуждение. Джон Манглс, който го наблюдаваше още от случката при река Сноуи, чувствуваше, че на географа хем му се иска, хем не му се иска да говори. На няколко пъти той му задава въпроси, на които Паганел не отвърна нищо.

При все това вечерта, като го изпращаше до стаята му, Джон го запита защо е нервен.

— Драги Джон — отговори уклончиво Паганел, — аз не съм по-нервен от обикновено.

— Господин Паганел — продължи Джон, — вие криете някаква тайна, която ви измъчва!

— Може би! — възкликна географът. — Но то е по-силно от мене!

— Кое е по-силно от вас?

— От една страна, радостта ми, от друга, отчаянието.

— Вие сте едновременно радостен и отчаян?

— Да, радостен и отчаян, че отивам в Нова Зеландия.

— Да не би да имате някои указания? — запита живо Джон Манглс. — Да не би да сте намерили загубените следи?

— Не, приятелю Джон! От Нова Зеландия няма връщане! Но все пак… Най-сетне вие познавате човешката природа! Додето човек диша, все се надява! И моят девиз е „Spiro, spero“102, който е най-хубавият девиз на света.