Децата на капитан Грант
- Автор: Верн Жюль Габриэль
- Серия: voyages extraordinaires #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Жечо Обов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Децата на капитан Грант». Краткое содержание книги:
За щастие Робърт откри едно гнездо на дропли с двадесетина големи яйца, които Олбинет опече в гореща пепел. Яйцата и няколко стръка тучница, които намериха в една долчинка, съставляваха целия им обед на 23.
Оттук пътят стана извънредно мъчен. Песъчливата равнина бе покрита със „спинифекс“, една бодлива трева, която в Мелбърн наричат „бодливо свинче“. Тя разкъсваше дрехите на парцали и разкървавяваше краката. Смелите жени не се оплакваха. Давайки пример, те вървяха храбро напред и ободряваха останалите ту с думи, ту с погледи.
Вечерта спряха в подножието на планината Була-Була, на брега на рекичката Джънгала. Вечерята щеше да бъде много оскъдна, ако Мак Набс не бе убил един голям плъх, „mus conditor“, чието месо се слави като много вкусно. Олбинет го опече и той действително щеше да надмине славата си, ако беше голям колкото овен. За жалост трябваше да се задоволят с ограничените му размери и го изгризаха до кости.
На 24 пътешествениците, изморени, но все пак енергични, продължиха пътя си. След като заобиколиха подножията на планината, те прекосиха обширни равнини, чиято трева наподобяваше мустаковидните висулки на кита. Тя представляваше едно сплитане на жила и остри щикове, през които трябваше да си пробиват път ту със секира, ту с огън.
Тая сутрин не стана и дума за закуска. Нямаше нищо по-безплодно от тази област, осеяна с отломки от кварц. Пътешествениците бяха не само гладни, но започнаха да се измъчват и от жажда. Мъката им се увеличаваше от голямата жега. Гленарван и спътниците му не извървяваха и половин миля на час. Ако липсата на вода и храна продължаваше до вечерта, те щяха да изпопадат по пътя и никога вече да не станат.
Но вода им доставиха „цефалотите“, цветя във вид на чашки, пълни с животворна течност, които висяха по клоните на едни коралообразни храсти. Всички пиха до насита от тия чашки и почувствуваха как силите им се възвръщат.
А храната им беше тази, която подкрепя туземците, когато нямат дивеч, насекоми или змии. Паганел откри в пресушеното корито на една рекичка растение, чиито отлични хранителни свойства му бяха често описвани от един от колегите му в Географското дружество.
Това беше „нарду“, едно тайнобрачно растение от семейството на папратите „marsileacees“, същото, което подкрепило силите на Бърк и Кинг в пустините на вътрешността. Под листата му, подобни на детелина, растяха сухи спори. Тия спори бяха едри колкото леща. Стрити между два камъка, те се превърнаха в брашно. От него умесиха груб хляб, който успокои мъките на глада. Растението се намираше в изобилие на това място и Олбинет можа да набере голямо количество, така че храната бе осигурена за няколко дни.
На другия ден, 25, Мълреди извървя сам една част от пътя. Раната му беше напълно зараснала. До Делегейт оставаха само десет мили. Вечерта се спряха на 149° източна дължина, на самата граница на Нов Южен Уелс.
От няколко часа валеше ситен дъжд. Нямаше да имат къде да се приютят, ако Джон Манглс не бе открил случайно една изоставена и порутена дърварска колиба. Трябваше да се задоволят с тази жалка колиба от клони и слама. Уйлсън искаше да накладе огън, за да опече хляба от нарду, и отиде да събере сухи съчки, с каквито бе покрита земята. Но когато се опита да ги запали, той не успя. Това беше негорящото дърво, за което Паганел бе споменал в чудноватия си списък на австралийските растения.
Трябваше да се лишат от огън, следователно и от хляб и да спят с измокрените дрехи, докато смеещите се птички, скрити във високите листаци, сякаш се подиграваха на нещастните пътешественици.
Обаче краят на страданията им беше близък. Двете млади жени правеха героични усилия, но силите им ги напускаха от час на час. Те вече не ходеха, а се влачеха.
На другия ден тръгнаха много рано. В единадесет часа се показа Делегейт, разположен на петдесет мили от Туфолд в графството Уелзлей. Там бързо намериха превозни средства. Чувствайки близостта на брега, сърцето на Гленарван се обнадежди. Може би „Дънкан“ се беше забавил и той можеше да го превари! След двадесет и четири часа щяха да стигнат залива.
На обед, след като се нахраниха добре, пътешествениците, настанени в една пощенска кола, запрегната с пет силни коня, напуснаха в галоп Делегейт.
Пощальоните, поощрени от обещаното им добро възнаграждение, просто летяха по добре поддържания път. Те не оставаха и по две минути в междинните станции, отдалечени на десет мили една от друга. Сякаш Гленарван им беше вдъхнал своето нетърпение.