Децата на капитан Грант
- Автор: Верн Жюль Габриэль
- Серия: voyages extraordinaires #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Жечо Обов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Децата на капитан Грант». Краткое содержание книги:
— Какво ще платите? — запита той.
— Колко искате? — отговори Джон.
— Петдесет лири.
Гленарван кимна в знак на съгласие.
— Добре, петдесет лири — отговори Джон Манглс.
— Но само пътя — добави Уйл Халей.
— Само пътя!
— Храната отделно!
— Отделно.
— Уговорено. После? — каза Уйл и протегна ръка.
— Какво после?
— Предплата?
— Ето половината, двадесет и пет лири — каза Джон Манглс, като наброи парите, които корабопритежателят сложи в джоба си, без да благодари.
— Утре на кораба — каза той, — до пладне. Все едно дали сте тук, или ви няма, ще потегля.
— Ще бъдем.
След тия думи Гленарван, майорът, Робърт, Паганел и Джон Манглс напуснаха кораба, без Уйл Халей дори да докосне с пръст мушамената си шапка, нахлузела върху червената му рошава коса.
— Какъв грубиян! — каза Джон.
— На мене пък ми харесва — отговори Паганел, — истински морски вълк.
— Истинска мечка — отвърна майорът.
— Дори предполагам — добави Джон Манглс, — че в миналото тази мечка е търгувала с роби.
— Какво значение има това — отговори Гленарван, — щом като той командува „Мъкуори“ и „Мъкуори“ отива в Нова Зеландия. От Туфолд бей до Окленд ще го виждаме малко, а след Окленд въобще няма да го видим.
Леди Елена и Мери Грант научиха с удоволствие, че заминаването беше определено за другия ден. Гленарван ги предупреди, че на „Мъкуори“ нямаше удобствата, които имаха на „Дънкан“. Но след толкова изпитания те нямаше защо да бъдат придирчиви. На мистър Олбинет бе поръчано да приготви провизиите. От изчезването на „Дънкан“ бедният човек непрекъснато оплакваше останалата на яхтата нещастна мисис Олбинет, която по всяка вероятност бе станала жертва заедно с останалия екипаж на свирепостта на каторжниците. Все пак той изпълни задълженията си на стюард с обичайното си старание и „допълнителната храна“ се състоеше от подбрани продукти, които сигурно никога не са били включвани в обикновената храна на „Мъкуори“. За няколко часа провизиите бяха набавени.
През това време майорът шконтира при един сарафин чекове, които Гленарван имаше срещу Юниън банк от Мелбърн. Гленарван не искаше да останат без злато, а също и без оръжия и муниции. Целият арсенал от оръжия бе възобновен.
Що се отнася до Паганел, той се снабди с една великолепна карта на Нова Зеландия, отпечатана от Джонстън в Единбург.
Мълреди беше съвсем добре. Той вече почти не чувствуваше раната, от която едва не умря. Няколко часа морски въздух щяха да го излекуват окончателно. Той разчиташе на лечебните свойства на тихоокеанските ветрове.
Уйлсьн бе натоварен да подреди на „Мъкуори“ помещението, отредено за пътниците. Добре изметена и измита с четка, рубката се преобрази. Вдигайки рамене, Уйл Халей остави моряка да прави, каквото иска. Гленарван и неговите спътнички и спътници не го интересуваха. Той дори не знаеше имената им. Този „допълнителен товар“ му носеше петдесет лири и това беше всичко. За него бяха по-ценни двестата тона щавени кожи, с които бе изпълнен хамбарът му. Преди всичко кожите, а после хората. Той беше търговец. Що се отнася до качествата му на моряк, той минаваше за добър познавач на тия морета, в които кораловите рифове правят плаването много опасно.
Гленарван пожела да използува последните няколко часа на деня, за да се върне на оная точка на брега, където минаваше тридесет и седмият паралел. Две бяха причините за това.
Първо, той искаше да посети още веднъж предполагаемото място на корабокрушението. Еъртън е бил сигурно боцман на „Британия“ и тя може би наистина се бе разбила в тази част на източните брегове на Австралия. А не трябваше да напуснат така лесно едно място, което вече нямаше да видят.
И второ, дори и да нямаше следи от „Британия“, не беше ли тук мястото, където „Дънкан“ бе попаднал в ръцете на каторжниците? Сигурно е имало борба! Може би ще намерят на брега следи от тази борба, от отчаяната съпротива на екипажа? Ако екипажът бе издавен, вълните не бяха ли изхвърлили някой труп на брега?
Гленарван извърши този оглед наедно с верния си Джон. Съдържателят на хотел „Виктория“ постави на тяхно разположение два коня и те поеха на север по пътя, който обикаля залива Туфолд.
Обиколката беше много тъжна. Гленарван и капитанът яздеха, без да говорят. Но се разбираха. Те се измъчваха от същите мисли и от същите тревоги. Очите им гледаха разядените от морето скали и нямаше нужда нито да си задават въпроси, нито да си отговарят.
Благодарение на усърдието и съобразителността на Джон, всяка точка на брега бе основно проучена. Прегледаха грижливо и най-малките заливчета, наклонени плажове и пясъчни плата, където не много силните приливи на Тихия океан биха могли да изхвърлят остатъци от разбития кораб, но не намериха нищо, което би оправдало предприемането на нови изследвания по тия места.