Пробуждането на демона
- Автор: Сальваторе Роберт Энтони
- Серия: Демонови войни #1
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вяра Паунова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Пробуждането на демона». Краткое содержание книги:
Никой няма да остане незасегнат.
Две сирачета, изгубили всичко скъпо след нападение на гоблини в пограничните земи, и единственият останал праведен монах повеждат битка, разкъсвани между отчаянието и съдбата си, не само за собственото си оцеляване, но и за бъдещето на всички хора и елфи.
А на един далечен остров от небето се изсипва дъжд от разноцветни магически камъни, криещи в себе си неподозирана мощ — ключът към победата на доброто… или на злото. Молете се те да не попаднат в погрешни ръце!
И си тръгна, оставяйки Елбраян сам с мислите му.
На следващата сутрин пазителят отново отиде в горичката, на по-следващата — също и така всеки ден, докато най-сетне, повече от седмица по-късно, отново чу (или по-скоро, почувства) музиката. Този път обаче звуците долитаха от запад.
— Хитро — одобрително прошепна той, когато видя жребецът да се показва от сенките — от мястото, което си беше избрало, животното можеше да долови миризмата на нашественика, без той да е в състояние да усети неговата собствена.
След няколко минути то излезе на открито и Елбраян отново затаи дъх, поразен от великолепието му, от мускулестите хълбоци и широките гърди, от красивата глава и черните, невероятно мъдри очи.
В този миг в съзнанието на пазителя изникна една дума, ала той поклати неразбиращо глава. Направи крачка напред и конят избяга, разваляйки магията на мига.
Срещнаха се отново още на следващия ден, по съвсем същия начин — жребецът дойде откъм запад, измервайки го с поглед и нервно риейки пръстта с копито.
И ето че думата от предишния ден пак изпълни мислите на пазителя, дума, която съвършено точно описваше появата на величественото животно.
— Симфония! — изрече я той на висок глас и смело пристъпи напред.
За негова изненада, ужас и възторг, жребецът се изправи на задните си крака и гръмко изцвили, после отново започна да рие пръстта.
— Симфония — не спираше да повтаря Елбраян и бавно се приближаваше.
И наистина, нима имаше друго име, което да подхожда повече на великолепното създание? Нима имаше дума, която по-добре да описва красотата и съвършената хармония на движенията му, мускулите, които сякаш се преливаха един в друг, подобното на песен трептене, което се разнасяше, откъдето и да минеше то, сякаш самата природа го приветстваше!
Само след няколко мига, Елбраян вече се намираше на пет крачки от жребеца.
— Симфония.
Животното присви уши и отметна глава назад.
Младият мъж дойде още по-близо, разперил широко ръце, за да покаже, че не му мисли злото. Много почтително, той се протегна и потупа жребеца по силния врат. Бавно, съвсем бавно, ушите на животното се изправиха.
После, с един гигантски скок, то потъна обратно между дърветата.
Двамата се срещнаха отново на следващия ден, както и на последващия и всеки път все повече свикваха един с друг. Много скоро Елбраян почувства, че конят е предопределен за него, така сигурно, както ако елфите го бяха изпратили тук. Всъщност, като се замислеше, това съвсем не изглеждаше невъзможно.
— Те ли бяха? — попита той духа на Мейдър една вечер. — Наистина ли Симфония (а аз вече знам, че това е името му) е подарък от елфите, може би лично от Джуравиел?
Отговор, разбира се, не дойде, ала изричайки мислите си на глас, Елбраян откри грешката, която допускаше:
— Не, не подарък — рече той. — Подобно създание не може да бъде „подарено“. Но елфите със сигурност имат пръст във всичко това — появата му не може да е случайна, а и държанието му не е като на животно, препускало на свобода цял живот.
— Могилата! — прошепна младият мъж след малко, открил най-сетне отговора на загадката.
Ами да, нямаше как да бъде другояче! Магията на погребалната могила бе довела Симфония при него — не!, беше събрала него и Симфония — пазител и жребец — заедно. Сега, повече отвсякога, Елбраян искаше да узнае кой е погребан в горичката, кой ли герой — човек, елф, а може би дори кентавър — Туел’алфарите са положили в земята с почит и с магия толкова могъща, че да призове кон като Симфония и да го надари с такъв разум. Защото в едно младият мъж беше сигурен — всичко това се дължеше именно на могилата.
На следващия ден яхна Симфония за първи път, без седло, уловил се с две ръце за гъстата му грива. Вятърът свиреше в ушите му, земята летеше под краката му и все пак жребецът се движеше толкова леко, сякаш се носеше във въздуха.
В мига, в който младият мъж скочи от гърба му, великолепното животно се обърна и потъна между боровете. Елбраян не се опита да го спре — отдавна бе разбрал, че отношенията между тях двамата не бяха като между ездач и неговия кон, не бяха като между господар и неговия слуга. Между тях имаше дружба, приятелство, основано върху доверие и взаимно уважение.
Симфония щеше да се върне при него, отново щеше да му позволи да го язди, ала само при своите условия.
Елбраян докосна ръба на шапката си, знак на уважение към величествения жребец. Всеки от тях си имаше свой отделен живот, ала двамата вече бяха свързани.
Глава 31
У дома
През следващите няколко седмици, докато кръстосваха пътищата на кралството, Авелин недвусмислено показа на Джил колко голямо доверие й има — започна да я посвещава в познанието за камъните. В началото използваше традиционни методи, същите, по които беше обучаван той самият, ала бързо установи, че Джил е далеч над нивото на начинаещ ученик. Всъщност, тя показваше заложби почти толкова големи, колкото онези, които отец Йойона бе открил у него самия при първото му съприкосновение с хематита. Авелин знаеше и причината за това. Джил беше силна по природа, ала със сигурност не бе по-силна от него. Само че тя съвсем не беше начинаеща. По време на онова сливане в Дъсбери, се бе сдобила с познание, чието овладяване отнемаше месеци, дори години, на повечето монаси. Затова, колкото по-силно ставаше приятелството между тях, колкото по-голямо доверие си имаха, толкова по-ясно Авелин разбираше, че най-доброто, което може да направи, е отново да използва хематита. От уроците с него полза имаше не само младата жена, но и той самият — при всяко ново сливане научаваше по още нещичко от мрачното й минало.