Пътят на кралете (том II)

Музиката започна отново, този път скръбна, и Каладин потръпна; видя как премазват момичето до смърт с камъни, видя гордата фигура на Деретил, надвесена над падналото й тяло.

Каладин познаваше тази тъга. Тъгата на провала, тъгата, че си допуснал някой да умре, когато е трябвало да можеш да направиш нещо. Толкова много обичани от него хора бяха умрели.

Сега знаеше причината. Бе си навлякъл гнева на Вестителите и на Всемогъщия. Това трябваше да е, нали?

Знаеше, че трябва да се връща при Мост Четири. Но не можеше да се отдели. Остана при думите на разказвача.

— Деретил започнал да се заглежда по-отблизо — поде отново Хоид под нежното ехо на музиката си — и видял други убийства. Увара, този Народ на голямата бездна, били способни на неописуема жестокост. Ако един от тях направел нещо грешно — дори и най-невинна грешка — другите го убивали. Всеки път, когато питал жената, която трябвало да се грижи за тях, му отговаряла: „Нашият император не би търпял провал“.

Музиката заглъхна, но, точно когато бе станала почти недоловима, Хоид отново вдигна флейтата си. Мелодията стана мрачна. Нежна, спокойна, като оплакване за покойник, но и с тайнственост; от време на време забързваше и така намекваше за нещо скрито.

Каладин сви вежди и видя как димът се върти и образува кула — висока, тясна, с отворена постройка на върха.

— Деретил открил, че императорът живее в кулата на източния бряг на най-големия от островите на увара.

Каладин изтръпна. Образите в дима не бяха ли порождение на ума му, добавка към разказа? Наистина ли бе видял кулата преди Хоид да спомене за нея?

— Деретил решил, че трябва да се сблъска с жестокия император. Що за чудовище би изисквало такива мирни хора да убиват тъй често и тъй жестоко? Деретил събрал моряците си и се въоръжили. Увара не опитали да ги спрат, ала с ужас наблюдавали как чужденците нападат кулата на императора.

Хоид замлъкна и не се завърна към флейтата си, а вместо това остави музиката да отеква в пропастта. Този път сякаш звучеше по-дълго; нотите бяха дълги и мрачни.

— След малко Деретил и хората му излезли от кулата, понесли изсъхнал труп, облечен в хубави дрехи и окичен с бижута. „Това ли е вашият император?“ — попитал Деретил. „Намерихме го самичък в стаята на върха.“ Оказало се, че човекът бил мъртъв от години, ала никой не се бил осмелил да влезе в кулата. Били прекалено уплашени от него.

— Когато показал на увара мъртвото тяло, те започнали да вият и да плачат. Островът потънал в хаос, понеже местните започнали да палят къщите, да се бунтуват или да падат измъчени на колене. Замаяни и объркани, Деретил и мъжете му завзели корабостроителницата, където поправяли Странстващото платно. Жената, която се грижела за тях, дошла и им се примолила да я вземат при бягството. Така и Нафти станала част от екипажа. Деретил и останалите вдигнали платна и въпреки, че ветровете били слаби, прекарали Странстващото платно около водовъртежа и използвали инерцията, за да ги отдалечи от островите. Дълго време след това виждали издигащия се от привидно мирната страна дим. Събрали се на палубата да гледат и Деретил попитал Нафти каква била причината за ужасните безредици.