Преди да увиснат на въжето
- Автор: Аберкромби Джо
- Серия: Първият закон #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Александър Ганчев
- Жанр: Другая проза
Электронная книга - «Преди да увиснат на въжето». Краткое содержание книги:
— Какво се е случило тук? — почуди се той.
Баяз вдигна поглед към една от главите, която сигурно беше поне десет разкрача висока. Очите и носът й бяха изсечени, но устните бяха строго стиснати. По едната буза беше дълбоко издялан груб надпис.
— Когато Глъстрод влезе в града, даде на прокълнатата си войска един ден, за да се отърват от жителите. Да дадат воля на яростта си, да заситят жаждата си за грабежи, изнасилвания и убийства. Сякаш такава жажда може да има насита. — Деветопръстия се покашля и се размърда неловко на седлото. — После им заповяда да свалят всички статуи на Ювенс в града. От всеки покрив, от всяка зала, пиедестал или храм. В Олкъс имаше много статуи на моя господар, все пак градът бе негово творение. Но Глъстрод прояви огромно старание. Издири ги до една и ги събра на този площад. Обезобрази ги и ги изписа с отвратителните надписи.
— Не са били много щастливо семейство. — Джизал никога не се беше разбирал кой знае колко с братята си, но това беше повече от прекалено. Отмести глава от протегнатите пръсти на гигантска ръка, отрязана до китката и изправена нагоре. По нея имаше грубо издялани символи.
— Какво пише?
— Повярвай ми, по-добре да не знаеш — намръщи се Баяз.
От едната страна на тази армия от статуи се издигаше колосална сграда, огромна дори в сравнение със заобикалящото я гробище на гиганти. Стълбите към входа й бяха високи като градска стена, а колоните на фасадата й бяха дебели като кули. Фронтоните им бяха украсени с протрити от времето надписи. Баяз спря коня си отпред и погледна нагоре. Джизал спря до него и погледна нервно останалите.
— Да вървим. — Деветопръстия се почеса по брадата и тревожно се озърна. — Искам да се махна оттук колкото може по-бързо и никога повече да не се връщам.
— Кървавия девет се бои от сенките, а? — изхили се Баяз. — Да ми бяха казали, нямаше да повярвам.
— Всяка сянка е хвърлена от нещо — изръмжа севернякът, но Първия магус беше непоколебим.
— Имаме време да поспрем — каза той, докато се смъкваше от седлото. — Вече сме близо до края на града. Най-много час и сме вън. Може би ще намерите това място за интересно, капитан Лутар. Също както и всеки друг, който реши да ме придружи вътре.
Деветопръстия изруга на своя език.
— Хубаво. По-добре да вървя, отколкото да чакам отвън — добави.
— Успяхте да събудите любопитството ми — каза Лонгфут и скочи от седлото. — Трябва да призная, че за разлика от вчера — в дъжда, днес — на светло — градът не изглежда никак страшен. Наистина не виждам откъде е тази лоша слава, която му се носи. Никъде в Кръга на света няма подобна колекция вълнуващи реликви от миналото, а аз съм любопитен човек и не се срамувам да си го призная. Точно така, никога досега не съм…
— Знаем какъв си — изсъска Феро. — Аз оставам да чакам тук.
— Прави каквото искаш. — Баяз свали жезъла си от седлото. — Както обикновено. Сигурен съм, че докато чакате, двамата с господаря Кай ще се развличате взаимно с куп забавни истории. Почти съжалявам, че ще пропусна такова веселие.
Феро и чиракът си размениха навъсени погледи, а останалите тръгнаха между статуите към широкото стълбище. Най-отзад с изкривена от усилие физиономия куцаше Джизал. Минаха през големия колкото къща портал и влязоха в хладната сумрачна и притихнала сграда.
Помещението напомняше на Джизал за Камарата на лордовете в Адуа, само че беше много по-голямо. Просторна кръгла зала като гигантска купа, в чиито стени са изсечени банки за сядане. Бяха издялани от многоцветен камък, от който сега цели парчета бяха разбити и пръснати по пода. Дъното на огромната купа беше заринато с натрошен камък и мазилка — останки от сринатия покрив.
— Аа. Великият купол е паднал. — Баяз примижа към яркосиньото небе през зейналата на тавана дупка. — Уместна метафора — промълви той, докато заобикаляше внимателно по извитата пътека към мраморните банки.
Джизал изгледа намръщен огромната площ на останалия таван и си помисли какво ли ще стане, ако от него се изрони парче и се стовари на главата му. Съмняваше се, че този път Феро ще успее да го зашие. Нямаше никаква представа защо Баяз го доведе в тази зала, но същото можеше да каже и за цялото пътуване. И наистина често си го казваше. Пое дълбоко въздух и закуца след Първия магус. Деветопръстия го последва по петите. Ехото от стъпките им изпълни огромното празно пространство.
Лонгфут запристъпва внимателно покрай камъните по пода и се загледа в тавана с интерес.
— Какво е това място? — извика той и гласът му отскочи многократно от извитите стени. — Някакъв театър ли?