Преди да увиснат на въжето
- Автор: Аберкромби Джо
- Серия: Първият закон #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Александър Ганчев
- Жанр: Другая проза
Электронная книга - «Преди да увиснат на въжето». Краткое содержание книги:
— Човек с дяволска кръв — рече Кай. — Благословен и проклет.
— Какво значи това? — изгледа го навъсено Феро.
— Ти си потомка на демони — крайчецът на устните на чирака се повдигна в многозначителна усмивка. — Естествено, много малко от Старите времена е останало в теб, но въпреки това не си изцяло човек. Ти си реликва. Последната едва доловима следа от Другата страна.
Феро понечи да отвърне с някоя хаплива забележка, но Баяз я сряза.
— Няма смисъл да отричаш, Феро. Нямаше да си тук, ако имах и най-малко съмнение. Не извръщай гръб на произхода си. Приеми го. Той е дар. Ти можеш да докоснеш Семето. Може би си единствената в целия Кръг на света, която може. Само ти можеш да го докоснеш и само ти можеш да го носиш в битка. — Той се наведе към нея и прошепна: — Но само аз мога да запаля пламъците му. Достатъчно горещи, за да изпепелят Гуркул и да го превърнат в пустиня. Достатъчно горещи, за да превърнат в пепел Калул и слугите му. Достатъчно горещи, за да заситят, че дори и да преситят жаждата ти за отмъщение. Сега готова ли си да вървиш? — цъкна с език, обърна коня си и тръгна пак по моста.
Феро се вторачи намръщена в гърба на стария бял, докато яздеше след него. Прехапа устна. Облиза се и усети вкуса на кръв. Кръв, но без болка. Никак не й се искаше да вярва на думите на стария магус, но не можеше да отрече, че не е като другите. Спомни си как веднъж ухапа Аруф и той й каза, че майка й със сигурност е била змия. А защо не демон тогава? Загледа се в цепките между металните плочи на моста и видя бушуващата отдолу вода. Намръщена, продължи да мисли за своето отмъщение.
— Няма никакво значение каква е кръвта ти. — Деветопръстия яздеше до нея. Яздеше зле както обикновено. Гледаше право в нея. — Един мъж сам взима решенията си, така ми казваше баща ми. Май същото се отнася и за жените.
Феро не отговори. Дръпна юздите и изостана назад от другите. Жена, демон или змия, нямаше никакво значение. Искаше единствено да накара гуркулите да си платят. Омразата й беше силна и с дълбоки корени. Топло и познато чувство. Най-старият й другар.
На нищо друго не можеше да вярва.
Феро последна слезе от моста. Хвърли още един поглед през рамо, преди да поеме отново през разрушения град. Погледна към руините, от които бяха дошли, едва забележими в далечината, обвити в булото на дъжда.
— Сс! — тя дръпна рязко юздата и впери мрачен поглед над буйната река.
Очите й зашариха по стотиците празни прозорци и врати, по стотиците зейнали пукнатини и дупки в разрушените стени.
— Какво видя? — чу до себе си разтревожения глас на Деветопръстия.
— Нещо. — Но вече не го виждаше. По протежението на реката останките на сградите лежаха празни и безжизнени.
— На това място не е останала жива душа — каза Баяз. — Тъмнината скоро ще ни застигне. Не знам за вас, но аз предпочитам да имам покрив над старите си кости за през нощта. Очите ми погаждат номера.
Феро навъси вежди. Дяволски или не, очите никога не й погаждаха номера. Имаше нещо в града. Усети го.
Наблюдаваше ги.
Късмет
— Ставай, Лутар.
Клепачите на Джизал потрепнаха и се открехнаха. Светлината беше толкова ярка, че той не виждаше нищо наоколо. Изпъшка, примигна и засенчи очи с ръка. Някой разтърсваше рамото му. Деветопръстия.
— Трябва да тръгваме.
Джизал се надигна и седна. В тясната стая нахлуваше ярка слънчева светлина. Лъчите падаха право върху лицето му и осветяваха сноп от ситни прашинки във въздуха.
— Къде са останалите? — изграчи с набъбнал от съня език.
Рошавата глава на северняка посочи към високия прозорец. Джизал едва различи, примижал, силуета на брат Лонгфут. Той стоеше до прозореца със захванати на гърба ръце и гледаше навън.
— Навигаторът ни се наслаждава на гледката, а другите са отпред, подготвят конете за път и обмислят маршрута. Реших, че още няколко минути под одеялото ще ти дойдат добре.
— Благодаря.
Няколко часа щяха да му дойдат още по-добре. Раздвижи внимателно челюсти. Имаше кисел вкус в устата. Притисна леко език в болезнените дупки във венците си и в цепката на устната. С всеки ден отокът намаляваше. Вече почти беше свикнал с него.
— Дръж.
Джизал вдигна очи и видя, че Деветопръстия му подхвърля сухар. Понечи да го хване, но болната му ръка не се справи със задачата и сухарът падна в праха на пода. Севернякът вдигна рамене.
— Малко мръсотия няма да те убие.
— Напълно си прав.
Джизал вдигна парчето от земята, изтупа го с опакото на ръката си и отхапа, като внимаваше да дъвче откъм здравата страна на устата. Отметна одеялото, претърколи се и се изправи сковано. После направи няколко крачки, като пазеше равновесие с разперени настрани ръце.