Преди да увиснат на въжето
- Автор: Аберкромби Джо
- Серия: Първият закон #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Александър Ганчев
- Жанр: Другая проза
Электронная книга - «Преди да увиснат на въжето». Краткое содержание книги:
— Как е кракът? — попита го Деветопръстия.
— И по-зле е бил.
Но е бил и доста по-добре. Куцаше тежко, почти не можеше да го прегъва. Щом отпуснеше тежестта си на него, усещаше болка в коляното и глезена. Поне можеше вече да ходи, а и всяка сутрин се справяше все по-добре. Стигна до грубата стена, затвори очи и пое дълбоко въздух. Идеше му едновременно да се смее и да плаче от облекчение, толкова доволен беше, че отново стои на краката си.
— Отсега нататък ще съм благодарен за всяко движение и всяка стъпка.
— Това ще мине след ден-два — ухили се Деветопръстия, — после пак ще почнеш да мрънкаш за храната.
— Няма — заяви твърдо Джизал.
— Е, хубаво. Седмица да е. — Отиде до прозореца в далечния край на стаята и сянката му се разтегли по прашния под. — Междувременно ела виж това.
— Кое? — Джизал заподскача до прозореца, застана до брат Лонгфут и се облегна на грапавата колона отстрани.
Задъха се, тръсна болния си крак. Погледна навън и челюстта му увисна.
Бяха някъде нависоко, на върха на склон или хълм над града. Току-що изгрялото бледожълто слънце беше на нивото на очите му. Над него небето беше изсветляло и ясно, тук-там с почти неподвижни бели облачета.
Гледката на Олкъс беше зашеметяваща, независимо че градът беше огромна руина и бяха минали стотици години от рухването му.
Под прозореца се разкриваше килим от разрушени покриви и порутени стени, ярко огрени от слънцето или потънали в дълбока сянка. Над него се издигаха величествени куполи, високи кули, гордо изправени колони и превъзходни арки. Джизал видя огромните площади и широките булеварди. Отдясно в тази каменна гора реката отваряше дълбока просека. Слънцето блестеше в накъдрената й повърхност. Докъдето стигаше погледът му, Джизал виждаше само мокър камък, в който се оглеждаше утринното слънце.
— Ето затова обичам да пътувам — пошепна Лонгфут. — В един-единствен миг всичко се промени и идването ни тук придоби смисъл. Има ли друга такава гледка? Колко хора могат да се похвалят, че очите им са зървали подобна прелест? Тримата сега стоим пред прозорец към историята, пред портал към отдавна забравеното минало. Не ще мечтая вече аз за прекрасния Талинс, облян в червения изгрев на слънцето. Нито за Ул-Наб, сияещ под синия лазур на небесата по пладне, нито за Осприя, гордо кацнал на планинските склонове, чиито светлини в сумрака на спускащата се нощ греят като ясни звезди в небето. От този ден нататък сърцето ми принадлежи на Олкъс. Истинска перла в короната на градовете. Така съвършен в смъртта си, че не дръзвам да си представя как ли е изглеждал приживе. Възможно ли е някой да не остане смаян при вида на това великолепие? Възможно ли е някой да не онемее при гледката на…
— Куп стари сгради — изръмжа Феро зад гърба му. — И е крайно време да се махаме оттук. Събирайте си нещата — каза тя и тръгна към изхода.
Джизал погледна през рамо към грейналите руини в далечината. Нямаше спор, че гледката беше великолепна, но в нея имаше и нещо плашещо. Великолепните сгради на Адуа, величествените стени и кули на Агрионт, всичко, което досега беше смятал за прекрасно и величествено, вече му изглеждаше като непретенциозна, скромна имитация. Почувства се нищожно малко и неуко момченце, което идваше от варварска страна и живееше в мрачни прозаични времена. С радост се отдалечи от прозореца и остави перлата на градовете в миналото, където й беше мястото. Олкъс нямаше да спохожда неговите сънища.
Кошмарите — може би.
Утрото преваляше, когато стигнаха до единствения все още оживен площад. Огромно пространство, претъпкано открай докрай. С неподвижна безмълвна тълпа. Тълпа, издялана от камък.
Имаше всякакви статуи във всевъзможни размери и материали. Имаше черен базалт и бял мрамор, зелен алабастър и червен порфир, и още стотици видове камък, чиито имена Джизал дори не знаеше. Разнообразието беше само по себе си тревожно, но приликата между тях беше онова, което го обезпокои повече. Нито една от статуите нямаше лице.
Чертите на огромните лица бяха одялани и вместо тях бяха останали безформени петна. По-малките бяха изсечени изцяло и на мястото им зееха нащърбени дупки. По гърдите, ръцете, шиите и челата им бяха изсечени грозни надписи на език, който Джизал не разпозна. Като всичко в Олкъс дори вандалското обезобразяване на статуите беше в грандиозни мащаби.
През средата на зловещото сборище имаше пролука, достатъчно широка, за да мине каруца. Джизал яздеше начело на групата. Чувстваше се като на парад, само че сред тълпа от обезличени зрители.