Атлас изправи рамене (Втора част: Дали-или)
- Автор: Ранд Айн
- Серия: Атлас изправи рамене #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петьо Ангелов
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Атлас изправи рамене (Втора част: Дали-или)». Краткое содержание книги:
— Значи също толкова много, колкото и през онази нощ.
— Тогава как можа да позволиш да се разпадне?
— Дагни, ти имаш по-голям късмет от мен. „Тагарт Трансконтинентал“ е крехка, прецизна машина. Без теб няма да издържи дълго. Не може да се управлява с робски труд. Те милостиво ще я разрушат вместо теб и няма да ти се налага да я видиш как обслужва мародерите. Но добиването на медна руда е по-проста работа. „Д’Анкония мед“ можеше да оцелее още много поколения мародери и роби. Жестоко, мизерно, неадекватно, но щеше да оцелее и да им помогне и те да оцелеят. Трябваше да я разруша самият аз.
— Ти… какво?
— Разрушавам „Д’Анкония мед“ — съзнателно, решително, планирано, със собствените си ръце. Трябва да го планирам също толкова внимателно и да работя също толкова усилено, сякаш произвеждам състояние, за да не им позволя да забележат и да ме спрат, за да не им дам да си присвоят мините, преди да е станало достатъчно късно. Всички усилия и енергия, които се надявах да посветя на „Д’Анкония мед“, сега ги посвещавам… не на растежа й. Ще унищожа всяко парче от нея, всяка стотинка от състоянието си, всеки грам мед, който може да храни мародерите. Няма да я оставя така, както я намерих, а така, както я е намерил Себастиан д’Анкония — и тогава нека се опитат да съществуват без него или без мен!
— Франсиско! — извика тя. — Как можа да се принудиш да го направиш?
— Със силата на същата любов като твоята — спокойно отговори той: — моята любов към „Д’Анкония мед“, към духа, чиято форма беше тя. Беше — и някой ден отново ще бъде.
Тя седеше неподвижна, опитвайки се да осъзнае пълния смисъл на това, което сега й въздействаше единствено като вцепеняващ шок. В тишината музиката на симфонията по радиото продължаваше да звучи, и ритъмът на струните стигаше до нея като бавни, тържествени стъпки, докато се опитваше да види отведнъж целия развой на дванайсетте години: измъченото момче, което викаше за помощ на гърдите й, мъжът, който седеше на пода в хола, играеше на топчета и се смееше на разрухата на големите индустрии, мъжът, който викаше „Любов моя, не мога!“ докато отказваше да й помогне, мъжът, който вдигна тост в един тъмен бар за годините, през които Себастиан д’Анкония е трябвало да чака…
— Франсиско… при всички предположения, които се опитвах да правя за теб… никога не съм мислела за това… Никога не съм мислила, че ти си един от напусналите.
— Аз бях един от първите.
— Мислех си, че винаги изчезват…
— А аз не изчезнах ли? Не беше ли това най-лошото, което ти причиних — че те оставих да гледаш един евтин плейбой, който не беше онзи Франсиско д’Анкония, когото познаваш?
— Да — прошепна тя — само че най-лошото беше, че не можех да повярвам… Никога не повярвах… Всеки път, когато те виждах, виждах онзи Франсиско д’Анкония…
— Знам. Знам и какво ти струваше. Опитах се да ти помогна да разбереш, но беше твърде рано да ти казвам. Дагни, ако бях ти казал онази нощ, или в деня, когато дойде да ме заклеймиш заради мините „Сан Себастиан“, че не съм прост безделник, че съм се отделил, за да ускоря разрушаването на всичко, което и двамата смятахме за свещено, разрушаването на „Д’Анкония мед“, на „Тагарт Трансконтинентал“, на „Уайът Ойл“, на „Риърдън Стийл“ — щеше ли да ти е по-лесно да го приемеш?
— Щеше да е по-трудно — прошепна тя. — Не съм сигурна, че дори и сега мога да го приема. Нито твоя начин за изолация, нито моя собствен… Но Франсиско — тя изведнъж отметна глава и го погледна — ако това е била твоята тайна, то от целия ад, който е трябвало да преживееш, аз…
— О, да, скъпа, да, ти беше най-лошото! — това беше отчаян вик, а смехът и облекчението признаваха цялата агония, който той искаше да изтрие. Грабна ръката й, притисна устните си до нея, после лицето, за да не й позволи да види отражението на годините и онова, което са представлявали те за него. — Ако има някаква компенсация, каквато няма… каквото и да съм те накарал да изстрадаш, така платих и аз за него… като знаех какво ти причинявам и че трябва да го направя… и да чакам, да чакам… Но всичко свърши.
Той вдигна глава с усмивка, погледна надолу към нея и тя видя покровителствена нежност да изгрява на лицето му, това я накара да разбере какво отчаяние чете той в нейното.
— Дагни, не мисли за това. Няма да изтъквам страданието си като извинение. Каквито и причини да съм имал, знаех какво правя и те нараних ужасно. Ще ми трябват години, за да го наваксам. Забрави… — тя знаеше какво има предвид, онова, което и прегръдката му признаваше — забрави онова, което не съм казал. От всички неща, които трябва да ти кажа, това ще е последното — но очите му, усмивката, хватката на пръстите му върху китката й го казваха въпреки волята му. — Понесла си твърде много, а има и още много, което трябва да се научиш да разбираш, за да изчезне всеки белег от мъчението, което никога не е трябвало да понасяш. Всичко, което има значение сега, е, че си свободна да се възстановиш. И двамата сме свободни, свободни от мародерите, недосегаеми.