Стъклените книги на крадците на сънища

Беше колкото средно голям том от енциклопедия, височината беше около стъпка, а ширината — малко по-малко, и беше дебел към 7 сантиметра. Корицата бе тежка, сякаш стъкларят бе имитирал релефната тосканска кожа, която бе видяла на пазара до „Света Изобел“, и матова. На пръв поглед изглеждаше, че човек би могъл да вижда ясно през нея, но всъщност слоевете бяха доста плътни. По същия начин отначало книгата изглеждаше едноцветна — тъмно и ярко индиговосиньо, — но като се вгледа, госпожица Темпъл видя, че я прорязват вълнообразни линии, където цветът се колебае в красива палитра от небесносин до кобалтов и аквамарин и всяка промяна в нюанса влияе смущаващо силно върху вътрешното й око, сякаш освен видимата си страна всеки крие и някаква емоция. Не видя думи на корицата или на гръбчето и докосна книгата, за да я обърне.

При докосването едва не припадна. Ако синята карта упражняваше прелъстителен ефект върху човека, книгата предизвикваше водовъртеж от сурови усещания, които сякаш щяха да я погълнат цялата. Тя ахна и дръпна ръката си.

Погледна към отворената врата — в другата стая двете жени не се чуваха. Наистина трябваше да се върне при тях, трябваше да си тръгне, защото те без съмнение щяха да влязат при нея всеки момент, а графът или графинята скоро щяха да ги последват. Подпъхна ръка под дамаската, за да докосне книгата безопасно, и се приготви да я загърне и да я вземе със себе си — защото това със сигурност беше трофей, с който да смае доктора и Чан. Погледна надолу и прехапа устни. Ако отвореше книгата, без да докосва стъклото… сигурно щеше да се предпази… сигурно щеше да разбере още много неща, които да сподели с тях. Хвърли още един поглед през рамо — да не би госпожица Вандаариф да беше изгубила съзнание? — и внимателно отвори корицата.

Страниците — защото виждаше през тях, всеки тънък слой се припокриваше със следващия с неповторимия си безформен десен от въртящо се преливащо синьо — изглеждаха тънки като крилцата на оса — квадратни крилца на оса с размера на голям том — и по някакъв странен начин бяха закачени за гръбчето, така че наистина можеше да ги прелиства като на обикновена книга. Не беше сигурна, но изглежда страниците бяха стотици, до една изпълнени като корицата с пулсиращ син блясък, който хвърляше в цялата стая неестествено призрачно сияние. Боеше се да обърне страницата, за да не строши стъклото (и я беше страх да се вгледа в него отблизо), но когато събра смелост, откри, че стъклото всъщност е доста здраво — по-скоро беше като дебело стъкло за прозорец, отколкото като тънко като хартия стъкълце, каквото изглеждаше. Обръщаше една блестяща страница след друга. Вгледа се в книгата, примигна, после стисна очи — възможно ли беше безформените спирали да се движат? Тревогата в ума й се бе превърнала в тежест, желание да спи — или ако не да спи, то поне да си почине от напрежението. Пак примигна. Можеше веднага да затвори книгата и да излезе. В стаята бе станало много горещо. От челото й върху стъклото капна капка пот, повърхността му се замъгли на мястото, където капна, после се завъртя, тъмното петно се разпростря по страницата. Госпожица Темпъл се вгледа в него с внезапен страх — индиговият възел разцъфна като орхидея или кръв, бликнала от рана… това беше най-красивото нещо, което бе виждала, макар че я изпълваше страх какво ще стане, когато тъмното плъзнало петно покрие цялата страница. Но после това се случи, последното парченце блестящо синьо бе затъмнено и тя вече не виждаше страниците под тази… а, само дълбините на индиговото петно. Госпожица Темпъл чу ахване — смътно съзнаваше, че е излязло от нейната уста — и бе погълната.