Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)
- Автор: Диккенс Чарльз
- Серия: Избрани творби в пет тома #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ирина Калоянова Василиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)». Краткое содержание книги:
— Не, той няма да пее — рече мистър Грънди.
— Защо? — запита председателствуващият.
— Защото не можете — рече мистър Грънди.
— Кажете по-скоро, че не иска — отвърна председателствуващият.
— Добре тогава, не иска — отсече мистър Грънди. Неговият отказ да развесели масата предизвика ново мълчание.
— Никой ли няма да ни поосвежи — унило запита председателят.
— А защо сам вие не ни поосвежите, господин председателю? — обади се от другия край на масата младеж с бакенбарди, кривогледи очи и разкопчана риза (мръсна).
— Браво, браво — рече пушещият джентълмен с копчетата — имитация на злато.
— Защото знам само една песен и вече я изпях — отвърна председателят. — А знаете, че една песен изпее ли се два пъти същата вечер, глобата е почерпка за всички.
Нямаше какво да се възрази на този отговор и отново настъпи мълчание.
— Тази вечер, господа — поде мистър Пикуик, с надежда да се натъкне на въпрос, по който всички присъствуващи биха казали по нещо, — тази вечер посетих едно място, което не бях посещавал от няколко години; аз едва го познавам, но вие всички добре го знаете: става дума за Грейс’Ин, господа. Странни кътчета в големия град Лондон са тези стари сгради.
— Дявол да го вземе — обърна се полугласно председателят през масата към мистър Пикуик, — налучкахте нещо, за което един от нас във всеки случаи може да говори до безкрайност. Ще накарате стария Джак Бамбър да си развърже езика; никой не го е чувал да говори за друго освен за тези места и той едва не е пощурял, защото е живял самичък ту в един, ту в друг Ин.
Субектът, за когото загатна Лоутън, беше дребен човек с жълтеникава кожа и остри рамене, и мистър Пикуик не бе го забелязал дотогава поради навика му да стои прегърбен, когато мълчи. Но когато възрастният човек повдигна сбърченото си лице и насочи към него сивите си очи с изпитателен поглед, мистър Пикуик остана поразен как е могъл да убегне дори за миг от вниманието му образ с такива необикновени черти. Мрачна усмивка не слизаше от устните му; той облегна брадичка о дългата си костелива ръка с необикновено дълги нокти; и когато извърна леко глава на една страна и хвърли пронизителен поглед изпод рошавите си вежди, той се бе захилил тъй странно и лукаво, че представляваше наистина отвратителна гледка.
Тази особа изведнъж изпъкна измежду всички и от устата му захвана да се лее поток от думи. Но тъй като тази глава се оказа доста дълга, а и възрастният човек се оказа забележителна особа, би било по-почтително към него и по-удобно за нас да го оставим да говори в следващата глава.
Глава двадесет и първа
— Ха! — възкликна старият човек, чийто външен вид и държане описахме при завършека на предидущата глава. — Ха! Кой спомена за свърталището на правниците?
— Аз, сър — отвърна мистър Пикуик. — Аз казах колко необикновени са тези стари места.
— Вие! — рече старият човек презрително. — Какво знаете вие за времето, когато младежи се затваряха там в усамотение и четяха ли, четяха, ден след ден и нощ след нощ, докато разумът им захващаше да блуждае от среднощните занимания; докато умствените им сили се изразходваха; докато утринната светлина не им носеше вече бодрост и здраве; и те гниеха, посветили своята младост и енергия на скучните стари книги? Да се върнем към по-късно време и съвършено друга епоха: какво знаете вие за бавното чезнене от охтика или бързото опустошение от треска — последици от „славния живот“ и блудство, — покосили не малко обитатели на същите тези стаи? Представяте ли си колко много са онези, които са се връщали с наболели сърца от адвокатските кантори, гдето напразно са молели за милост и са намирали или покой в Темза, или приют в затвора? Не, тези къщи не са обикновени. Няма ни една дъска от вехтата ламперия, която, ако имаше способността да помни и говори, не би изскочила от стената и не би разказала страхотни истории, романи от живота, сър, романи от живота! Колкото и обикновени да изглеждат сега, уверявам ви, че това са особени стари сгради и бих предпочел да слушам безброй легенди с най-ужасяващи наименования, отколкото истинската история на само едно от тези жилища.
Имаше нещо толкова чудновато във внезапния порив на стария човек и в темата, що го бе предизвикала, че мистър Пикуик не намери какво да му отговори и си замълча; а старикът, овладявайки възбудата си, се усмихна отново с неприятната си усмивка, изчезнала по време на първоначалното му вълнение, и продължи: