Аз съм пилигрим
- Автор: Хейс Тери
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 9789546555458
- Переводчик: Владимир Германов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Аз съм пилигрим». Краткое содержание книги:
- Какво е тогава?
- Нищо не мога да кажа за мелодията, но мисля, че слушаме игиртма. Този инструмент на практика е забравен. Аз знам за него само защото баща ми обичаше старинните инструменти. Чувал съм да свирят на него някога, като бях малък.
- А защо е забравен? Изчезнал е?
- Не точно. Птиците са изчезнали. За да направиш кавал, ти трябва дърво. Игиртмата обаче се прави от кухата кост от крилото на скален орел. Тези птици са застрашен вид от много отдавна, така че инструментът постепенно е изчезнал - както и музиката за него. Заради това не можеш да откриеш мелодията.
Извади плейъра от усилвателя и ми го подаде.
- Знаеш ли къде е хотел „Дукасе“? - попита. - Може би там ще ти помогнат.
39.
Споменах хотел „Дукасе“ по-рано - беше толкова моден, че хората се биеха, за да влязат вътре. Беше до самата вода, със собствен плаж и шатри, които можеш да наемеш за целия сезон, срещу малко състояние. Десетина плоскодънни лодки превозваха келнери, храни и напитки до закотвени в залива яхти. Това беше евтината част на заведението.
Ексклузивната част, на покрива, се наричаше Скайбар.
Отидох там направо от музикалния магазин. Влязох през главния вход на хотела, минах през няколко декара под от кубински махагон и заобиколих групи екстравагантни комплекти мебели „Филип Старк“, след което най-после открих специалния асансьор за Скайбар. Когато приближих, видях че типът, който го управлява - облечен с дизайнерска черна пижама, - забеляза евтините ми дрехи стил ФБР и се подготви да каже, че достъпът е само с резервации. Аз обаче имам доста добър свиреп поглед, когато е нужно, така че го пуснах в действие и онзи реши, че не си струва да умира само за да ме държи вън.
Качи ме на последния етаж и влязох в зоопарк. В центъра на Скайбар имаше чисто бял басейн без первази, със стъклено дъно, а от терасата се разкриваше разкошна гледка към замъка на кръстоносците и - съвсем уместно - Френската къща.
Към басейна гледаха няколко свръхлуксозни шатри, заети, както изглеждаше, от неколцина източноевропейски клептократи и техните семейства. Леко издигнати, те предлагаха най-добрата гледка към басейна и неговите огромни площи плът и силикон - оскъдно облечени жени на всякаква възраст с присвити устни и изопнати гърди и млади силни мъже с толкова малки бански, че наистина оправдаваха името „калъф за банан“.
Срещу шатрите имаше бар и малка сцена за оркестър от петима. Целта ми беше един от китаристите, но се оказа, че за да се добера до него, трябва да преодолея някои препятствия. Първото се насочи към мен със съчувствена усмивка и разперени ръце, в безмълвно извинение. Това беше шеф дьо зал и за разлика от клиентелата, целият беше класа - французин, предположих, ръчно изработени обувки Berluti, лек костюм Brioni, очила със златни рамки.
- Съжалявам, сър - каза той, - днес всички места са резервирани.
Погледнах двайсетината празни маси - беше рано - и незаетите столове пред бара. Усмихнах му се също толкова приятно.
- Да, виждам.
Вече беше сложил ръка на рамото ми и започна да ме насочва към асансьора, където нинджата чакаше да ме спусне долу на улицата, където ми е мястото. Бръкнах в джоба на сакото си и онзи реши, че посягам към портфейла си, за да го купя с шепа банкноти.
- Сър, моля... не злепоставяйте и двама ни! - каза той с искрена болка.
- Нямах намерение - отговорих и извадих служебната си значка.
Той я погледна за момент, после престана да се прави на овчар и се замисли как да постъпи.
- Ще арестувате ли някого, мистър Уилсън? - попита.
- Вероятно.
Той се наведе към мен като стара клюкарка и попита много тихо:
- Можете ли да ми кажете кого?
Аз също се наведох към него и отговорих с глас като неговия:
- Съжалявам. Не е позволено.
- Да... разбира се, че не е. Вероятно можете да ми кажете какво е обвинението обаче.
- Разбира се - отговорих и посочих около басейна. - Лош вкус.
Той се разсмя и стисна ръката ми.
- По дяволите, ще останем без клиенти. Но ще ви трябва автобус.
Освободи нинджата с поглед, вдигна ръка към далечния барман и ме поведе към декарите плът.
- Бъдете мой гост, мистър Уилсън. Антон, нашият барман, ще се погрижи за напитките ви.
Благодарих му, заобиколих басейна и се настаних на стол пред бара. Поръчах на Антон кафе и насочих вниманието си към оркестъра. Интересуваше ме басистът - казваше се Ахмут Памук, на около петдесет, спретнато облечен човек, който явно беше решил още преди години, че ще свири партитурата си и няма да поглежда към тълпата. В Скайбар това вероятно беше мъдро. Биваше си го, владееше инструмента си и беше от хората, които вече са дали на музиката най-добрите години от живота си. Вероятно би поискал да изсвири само още едно парче в последната минута преди да го положат в земята.