Аз съм пилигрим

Не получих просветление. Получих главобол.

Когато фотографирах четвъртата и реших да попитам хора наоколо дали не помнят жена да е чакала да ѝ се обадят, а в отговор видях единствено объркани погледи и навъсено клатене на глава, разбрах, че денят ще е много дълъг. Как беше турският израз? Да копаеш кладенец с игла?

И все пак, ако искаш да пиеш вода, трябва да го направиш. Крачех по тясната улица, слушах кавала и се чудех защо никой от експертите не е успял да го идентифицира, и изведнъж се заковах на място - хрумна ми нещо. Според картата на телефона ми, за да стигна до следващата кабина, трябваше да свия вдясно. Вместо това свих вляво и тръгнах към центъра на града.

Отпред видях цветовете не джакарандата, която търсех, а малко след това видях типа от музикалния магазин, който тъкмо вдигаше щорите от витрините. Видя ме и се усмихна.

- Помислих си, че сигурно ще се върнеш - каза и посочи една от китарите на витрината. - Като те гледам, мисля че си падаш по „Стратокастър“.

-      Бих искал да купя „Стратокастър“, но няма да е днес. Трябва ми помощ.

-      Разбира се - отговори той. Помогнах му да вдигне останалите щори, а след това влязохме в тъмния търбух на магазина. Беше дори по-хубаво, отколкото си мислех - отзад имаше рафтове с възстановени грамофони за тези, които още вярват в игли и плочи, по-голям избор от съвременни китари от повечето магазини в Ню Йорк и достатъчно винилови отливки от седемдесетте, за да накарат Шепота да се просълзи.

Посочих колекцията турски народни инструменти и му казах, че имам откъс от запис, на кавал, и се надявам да идентифицира мелодията.

-      Доста хора опитаха - казах, - обаче никой не го разпозна.

-      Ако баща ми беше жив, сигурно щеше да се справи - отговори той. - Беше специалист по народна музика. Е, поне мога да опитам.

Наблюдавах го, докато слушаше. Той пусна записа пет, може би десет пъти. След това включи плейъра в усилвател и го пусна по озвучителната система на магазина. Трима туристи, които бяха влезли междувременно, вдигнаха глави и се заслушаха.

-      Не те кара да тропаш с крака - отбеляза единият, новозеландец. Беше прав - мелодията беше пленяваща, по-скоро приличаше на вик във вятъра.

Собственикът пусна записа още веднъж. Погледът му беше съсредоточен. След това поклати глава и не се изненадах - почти не се бях надявал. Започнах да му благодаря, но той ме прекъсна:

-      Това не е кавал.

-      Какво?

-      Затова не е лесно да се разпознае мелодията - не е кавал. Почти всеки би сбъркал, но съм сигурен, че това е един много по-стар инструмент. Слушай...

Пусна записа пак.

-      Кавалът има седем тонални отвора отгоре и един отдолу. Трудно, трябва наистина да слушаш, но този инструмент има само шест отвора отгоре и един отдолу. Не са седем.

Чух го още веднъж, но, честно, не можех да направя разликата - нямах представа колко отвора има.

-      Сигурен ли си? - попитах.

-      Да - отговори той.