Цялото кралско войнство
- Автор: Уоррен Роберт Пенн
- Год: 1982
- Язык: болгарский
- Год: Народна култура
- Переводчик: Тодор Вълчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Цялото кралско войнство». Краткое содержание книги:
Противно на очакванията той не отразява драматизма на кошмарните военни години, а се обръща към друг важен етап в обществено-икономическото развитие на САЩ от края на 30-те и началото на 40-те години.
Това обаче в никакъв случай не го превръща в носталгично-ретроградно четиво.
Напротив - вечно актуалните и животрептящи проблеми, които той разработва, свързани с генезиса на политическия популизъм, с ролята на харизматичния лидер, увличащ след себе си масите с полудиктаторски способи и използвайки ги за лична употреба, както и тревожните размисли за адекватното функциониране на капитализма в американски условия - дали по линия на колаборацията между властта и магнатите чрез ниските данъци и постоянните инвестициии или чрез драстичното стълкновение и използване плашилото на данъчната секира, го поставят в редицата на най-значимите шедьоври на американската проза, чиято важност нараства днес в условията на постоянно променящия се съвременен свят, в който последователите на Уили Старк съвсем не са намалели.
Или пък Лоуис е била влюбена в мен. Споменавам тази вероятност само заради пълнотата и логиката на съжденията, а иначе съм убеден, че единственото, което Лоуис знаеше за любовта, беше как се пише тази дума и как се изпълняват физиологическите задължения, свързвани обикновено с нея. Общо взето, правописът на Лоуис не беше изряден, но физиологическите си задължения тя изпълняваше с голяма вещина и удоволствие. Удоволствието беше в природата й, но вещината беше изкуство, a ars longa est26. Разбирах това, въпреки че Лоуис умееше да се преструва много хитро и ловко. Разбирах го, но успях да погреба тази мисъл в задния двор на съзнанието си — както плъх скрива сиренето си, когато го хванат да гризе в килера. И всъщност не ме беше грижа за това, докато нищо не ме принуждаваше да погледна истината в очите. А нищо не ме принуждаваше, защото в прегръдките ми госпожа Бърдън беше много вярна или много дискретна. Така че бракът ни беше идеален.
— Ние с Джек си подхождаме идеално в полово отношение — обичаше да казва с най-сериозен вид Лоуис, защото тя беше много напредничава в това, което в нейните очи минаваше за възгледи, и много съвременна в речника си.
После ще обходи с поглед лицата на гостите си в изключително елегантния, модернистичен апартамент (тя обичаше такива неща, а не балкончета, гледащи към очарователни, старинни вътрешни дворове — а наемът плащаше тя), ще им дообясни колко си подхождаме и обяснявайки им, ще разтегля и захаросва думата „полово“. Отначало не се дразнех, когато тя разправяше на гостите колко много си подхождаме. Това дори ме ласкаеше, защото всеки би се радвал да свързват името му с името на Лоуис или да се снима с нея на обществено място. Затова аз сияех скромно в кръга на нашите гости, когато Лоуис им разказваше за това идеално съответствие. Но по-късно тези приказки започнаха да ме дразнят.
Докато гледах на Лоуис като на красива, пухкава, темпераментна, дъхава машина за възбуждане и задоволяване на моите желания (а за тази Лоуис аз се бях оженил), всичко вървеше добре. Но щом почнах да гледам на нея като на човек, започнаха неприятностите. Може би всичко щеше да бъде по-добре, ако Лоуис бе онемяла по време на пубертета. Тогава нито един мъж не би могъл да й устои. Но тя можеше да говори, а щом едно нещо говори, рано или късно започваш да се вслушваш в това, което произнася, и въпреки всички други противопоказни симптоми — да гледаш на него като на човек. Започваш да го мериш с човешки мерки и това ти разваля наивното райско удоволствие от пухкавата, дъхава машина. Обичах машината Лоуис, както човек обича филе миньон или сочна праскова, но решително не обичах човека Лоуис. И колкото по-ясно си давах сметка, че машината Лоуис е собственост и оръдие на човека Лоуис (или поне на това нещо, което можеше да говори), толкова повече машината Лоуис, която така наивно бях обичал, ми напомняше красиво, сочно двучерупно, пулсиращо някъде в тъмните дълбини, което неумолимо поглъща всяка морска живинка. Или ми напомняше винската бъчва, в която херцогът е бил удавен, а аз несъмнено бях самият херцог27. Или жадно, алчно, измамно тресавище, което поглъща заблудилия се нощем пътник с уморена, прогизнала, самодоволна въздишка. Да, а такава въздишка на удовлетворение това жадно, измамно тресавище можеше да погълне величествени храмове, богати дворци, замъци, крепости, библиотеки, музеи, колиби, болници, къщи, градове и изобщо всяко човешко творение. Или поне на мен ми се струваше така тогава. Но колкото и парадоксално да звучи това, докато Лоуис беше само машината Лоуис, докато тя беше само едно добре облечено животно, докато беше част от девствената неодухотворена природа и докато аз не почнах да забелязвам, че звуците, които издава, са членоразделна реч, в нея нямаше нищо лошо, както нямаше нищо лошо и в наистина изключителното удоволствие, което умееше да доставя. Едва когато забелязах, че тази Лоуис е свързана неразривно с другата Лоуис, в която имаше някакви човешки черти, едва тогава съзнах, че тресавището е в състояние да погълне всяко човешко творение. Както виждате, доста деликатен парадокс.
Не взех решение да не се оставя да бъда погълнат. Инстинктът за самосъхранение е много по-силен от всякакви решения. Когато човек падне в реката, той не взима решение да плува. Направо започва да бие с крайниците по водата. И аз просто започнах да се мятам, да се извивам, да ритам. Всичко започна, спомням си, с приятелите на Лоуис (нито един от моите приятели не беше стъпил в елегантния апартамент, ако всъщност мога да нарека приятели колегите от редакцията и познатите от заведенията за незаконна продажба на алкохол и от журналистическия клуб). Тези нейни приятели започнаха да не ми харесват. Не че имаше нещо особено лошо в тях. Те бяха обикновена градинска разновидност на човешкото бунище. Някои от тях, които според мнението на неосведомената в тези неща Лоуис имаха „положение“, бяха безпарични и обичаха да пият за нейна сметка. Други нямаха никакво „положение“, но разполагаха с повече пари от Лоуис и знаеха с коя ръка се държи ножът и с коя вилицата. Трети нямаха ни „положение“, ни пари, но се ползуваха с известно доверие в най-добрите магазини за конфекция и бяха вечната жертва на Лоуис. Всички те четяха журналите „Венити феър“ или „Харпърз Базар“ (в зависимост от пола, а някои четяха и двата) и „Смарт Сет“, всички цитираха Дороти Паркър и тези, които бяха ходили само до Чикаго, лазеха пред онези, които бяха ходили до Ню Йорк, а тези, които бяха ходили само до Ню Йорк, лазеха пред онези, които бяха ходили в Париж. Както казах, в тези хора нямаше нищо лошо, много от тях бяха дори симпатични. Единственото, което не им харесвах, както разбирам сега, беше, че те бяха приятели на Лоуис. Отначало у мен се породи известна студенина към тях, после започнах да се държа с тях — по думите на Лоуис — като простак. След една от моите просташки прояви Лоуис се опита да ме превъзпита, като ми отказа насладите на своя пол.
26
Втората част (на латински първата) на афоризма на Хипократ „Животът е кратък, изкуството — вечно“. — Б.пр.
27
Става дума за един от херцозите на Кларънс. Джордж (1449–1478), брат на английския крал Едуард IV. Той бил осъден на смърт и според слуховете — удавен в бъчва с вино. — Б.пр.