Цялото кралско войнство
- Автор: Уоррен Роберт Пенн
- Год: 1982
- Язык: болгарский
- Год: Народна култура
- Переводчик: Тодор Вълчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Цялото кралско войнство». Краткое содержание книги:
Противно на очакванията той не отразява драматизма на кошмарните военни години, а се обръща към друг важен етап в обществено-икономическото развитие на САЩ от края на 30-те и началото на 40-те години.
Това обаче в никакъв случай не го превръща в носталгично-ретроградно четиво.
Напротив - вечно актуалните и животрептящи проблеми, които той разработва, свързани с генезиса на политическия популизъм, с ролята на харизматичния лидер, увличащ след себе си масите с полудиктаторски способи и използвайки ги за лична употреба, както и тревожните размисли за адекватното функциониране на капитализма в американски условия - дали по линия на колаборацията между властта и магнатите чрез ниските данъци и постоянните инвестициии или чрез драстичното стълкновение и използване плашилото на данъчната секира, го поставят в редицата на най-значимите шедьоври на американската проза, чиято важност нараства днес в условията на постоянно променящия се съвременен свят, в който последователите на Уили Старк съвсем не са намалели.
Спомням си неприятния случай с новата целувка. След втората или третата ни среща тази есен тя ме целуна по нов начин — така, както никога не бе ме целувала. И това не беше някаква проба или опит, каквито тя правеше миналото лято. Целуна ме така поривисто, без да се усети. Веднага се досетих, че някой мъж в Мейн я е научил да се целува така, някой курортист с бели фланелени панталони. Казах й, че ми е известно, че се е занасяла с някакъв тип в Мейн. Тя дори не се помъчи да отрече нито за секунда. Каза най-спокойно „да“ и ме попита откъде знам. Обясних й. Тогава тя каза:
— Разбира се, как не се сетих.
Побеснях и се дръпнах от нея. Преди това тя ме беше прегърнала през врата.
Тя само ме погледна, все така спокойно, и каза:
— Джек, аз наистина се целувах с един човек в Мейн. Той беше чудесно момче и ми беше симпатичен и с него беше много весело. Само че не го обичах. И ако не се бяхме скарали тогава с теб и не ми се струваше, че всичко между нас е свършено, а с това и светът се е свършил, никога не бих се целувала с него. Може би ми се е искало да се влюбя в него. Да запълня празнината, оставена от теб, Джеки. О, Джеки, тук беше такава пустота, такава страшна пустота! — И със съвсем естествено, поривисто движение тя сложи ръка на сърцето си. — Но не можах — добави тя. — Не можах да се влюбя в него. И престанах и да се целувам с него. Още преди да се сдобрим с тебе. — Тя се наведе към мен и сложи ръката си в моята. — Ние нали се сдобрихме, Джеки, нали? — Тя се засмя със ситен гърлен смях и пак попита: — Нали, Джеки-бой? Нали? И аз пак съм така щастлива.
— Да — казах аз, — сдобрихме се.
— А ти щастлив ли си? — попита тя.
— Естествено — отвърнах и, струва ми се, бях толкова щастлив, колкото заслужавах.
Но червеят се загнезди в мен, затаи се някъде в подсъзнанието ми и само чакаше да се прояви. Въпреки че аз го забравих. На другата вечер тя вече не се целуваше по новия начин и червеят се размърда. На следната вечер — пак. Когато ме целуна по този начин, не се ядосах толкова, колкото сега, когато избягваше това. Ето защо взех, че я целунах така, както я беше целувал оня курортист. Тя веднага се дръпна от мен и каза съвсем тихо:
— Зная защо направи това.
— А в Мейн ти харесваше, нали! — отвърнах аз.
— Няма никакъв Мейн, Джеки, и никога не е имало, на света няма нищо друго освен теб, ти си всичките четиридесет и осем щата, взети заедно, и аз те обичам непрекъснато. Сега ще бъдеш ли добричък? Целуни ме, както ние си се целуваме.
Целунах я, но животът е огромна снежна топка, която винаги се търкаля по склона надолу и никога нагоре, за да се развие и от нея да не остане нищо, все едно, че нищо не е било.
И въпреки че току-що изминалото лято не приличаше на предишното, отново се върнах в университета и отново се залових да прислужвам в ресторанта и да пописвам за вестници, постъпих и в юридическия, но с отвращение. Освен това пишех писма на Ан в аристократичния девически колеж във Вирджиния, а капиталът, срещу който теглех тези чекове, се топеше ли, топеше. До Коледа, когато аз си дойдох у дома и Ан си дойде у дома, аз й казах, че просто ненавиждам юридическия и очаквах (по някакъв перверзен начин дори исках) да избухне страшна кавга. Но такава кавга не избухна. Ан само ме погали по ръката. (Седяхме на кушетката в тяхната гостна, където след дълги прегръдки и целувки сега се бяхме пуснали, тя, изпаднала в някаква меланхолична вглъбеност, а аз — раздразнен и изтощен от желанието, което толкова време не можех да удовлетворя.) Тя ме погали по ръката и каза:
— Ами тогава недей да учиш право. Това не е задължително.
— А какво ще ми препоръчаш да правя?
— Но, Джеки, аз никога не съм държала да учиш право. Това беше твое хрумване.
— Нима?
— Да — каза тя и пак ме погали по ръката. — Учи това, което ти се иска. Аз държа да учиш това, което ти е по сърце. И не ме интересува дали то ще ти носи пари. Отдавна съм ти казала, че мога да ям и само фасул, стига да съм с теб.
Станах от кушетката. Ако не за друго, то поне за да не гали ръката ми по този начин — с професионална топлота на милосердна сестра, която успокоява някой болен. Отдалечих се от нея и казах твърдо: