Фурията на Академа

– Кайтай! – изпъшка Тави, прерязвайки въжетата около краката си. – Кайтай!

Тя рязко се обърна към него. Лицето ѝ приличаше на ужасяваща маска от ярост и кръв.

Кръв капеше и от извития нож, а другата ѝ ръка вече бъркаше в отвора, който беше направила, готова да изтръгне сърцето му.

– Кайтай – каза отново Тави, този път по-тихо. – Чуй ме. Моля те. Не можеш да направиш това. Няма време.

Тя го погледна, застина и дивата светлина в очите ѝ несигурно потрепна.

– Краката ми – каза той. – Не ги усещам. Трябва да ми помогнеш да се измъкна от тук, преди да дойдат и други.

Тя присви очи в очакване, почти с копнеж.

– Други. Нека дойдат.

– Не – каза Тави. – Трябва да се махаме оттук. Кайтай, трябва да ти срежа въжетата. Дай ми ножа.

Той протегна ръката си към нея.

Тя го погледна и възбудата ѝ като че ли изчезна, оставяйки я задъхана, натъртена, покрита с многочислени прорези, оставени от въжетата по тялото ѝ. След кратко колебание тя подаде ножа си на Тави и се отпусна на колене до него.

– Велики фурии – въздъхна тихо Ерен. – Това... марат ли е?

– Името ѝ е Кайтай – каза Тави. – Тя е моя приятелка.

Той започна да реже въжетата ѝ колкото се може по-внимателно. Кайтай просто седеше и чакаше, клепачите ѝ се спускаха все по-ниско и по-ниско, докато дивата бясна енергия, която я беше изпълнила, не изчезна напълно.

– Ерен – каза Тави. – Можеш ли да вървиш?

Момчето примигна, кимна веднъж и отряза парче плат от туниката си. Уви го няколко пъти около бедрото си и го върза здраво.

– Слава богу, че нямаха фурии.

– Може и да имаха – каза Тави. – Обикновено главорези като тях са призователи на земя, а складът се намира на кейовете. Просто не са се докосвали до земята. Но ние трябва да се махнем от тук, преди да се е появил някой друг. – Той се изправи и подаде ръка на Кайтай. – Хайде. Да вървим.

Тя се изправи замаяно, сякаш не забелязваше нищо около себе си.

– Вляво ще видиш въже с навързани възли – каза Ерен. – Спуснете се по него до водата, без да вдигате шум, а после тръгнете към брега. Идвам след малко.

– Какво ще правиш? – попита Тави.

Ерен се усмихна напрегнато.

– Ще върна дъските на мястото им и ще ги оставя да се чудят какво е ставало тук.

– Добра идея – каза Тави. – Браво на теб. – Той се спусна по въжето, хвана се здраво за един от възлите и се спря. – Ерен?

– Да?

– Кое време е?

– Не съм сигурен – отвърна Ерен. – Но луната вече залязва.

Кожата на Тави настръхна. Той заслиза по въжето, приканвайки Кайтай да го последва. Отчаяно му се искаше да побърза, но беше принуден да действа тихо, докато не се отдалечеше на безопасно разстояние от убийците на лорд Калар.

Луната залязваше.