Фурията на Академа

Няколко минути по-късно фуриите бяха надхитрени, ключалките разбити, а конете и хамутите измъкнати от тъмната конюшня. Тави и Кайтай препуснаха бързо, повели трети кон за Ерен, който се метна на седлото му веднага щом излязоха от двора на хана. Успяха да се отдалечат на доста голямо разстояние, преди фуриените лампи около ограбения хан да започнат да примигват, и макар че собственикът се опита да вдигне голяма гюрултия, оплакванията му просто се изгубиха сред всеобщата веселба по случай фестивала.

– Разбра ли ме, Ерен? – попита настоятелно Тави. Тримата препускаха в тръс по улиците на града, опитвайки се да намерят най-краткия маршрут до Цитаделата. – Важното е да предадеш съвсем точно думите ми.

– Разбрах, разбрах – отвърна Ерен. – Но защо? Защо точно на нея?

– Защото врагът на моя враг е мой приятел – каза Тави.

– Надявам се – рече Ерен.

Той бе успял да се задържи на седлото, макар Тави да виждаше, че го мъчи раната в крака. Лекият галоп като че ли му понасяше по-добре, но когато им се налагаше да преминат в тръс, на лицето му се изписваше страдалческа физиономия.

– Ще се справя – каза той. – Само ви забавям. Продължавайте без мен.

Тави го погледна.

– Не искаш ли да разбереш какво правим?

– Очевидно изпълняваш поръчение на Първия лорд. Може да съм затънал в уроците, Тави, но не съм сляп. Всички виждат, че след започването на фестивала той те държи близо до себе си. – Ерен пребледня и се вкопчи в седлото. – Виж какво, просто тръгвайте. По-късно ще ми разкажеш. – Той леко се подсмихна. – Стига да ти позволят.

Тави спря коня си, наведе се и посегна към Ерен. Двамата си стиснаха здраво ръцете и Тави осъзна, че дланта на Ерен е силна като неговата, макар и двамата да бяха далеч от мощното стискане на Максовата лапа. Очевидно той не бе единственият, който криеше уменията си от другите Курсори.

Ерен сви по улица „Градинарска“, а Тави и Кайтай смушкаха конете си и се понесоха в луд галоп. Тави стисна зъби – оставаше му само да се надява, че никой от празнуващите граждани нямаше да изскочи на пътя им. Откакто се бяха сдобили с конете, Кайтай общуваше с него чрез жестове и едносрични думи. Тя изглеждаше нащрек, но следваше водачеството на Тави, без да коментира, и той веднъж я улови да поглежда изморено ръцете си.

Двамата стигнаха до последната отсечка, която водеше до Цитаделата. От двете ѝ страни се издигаха каменни стени, откъдето можеше да се излива кипяща смола върху настъпващата армия – ако врагът изобщо успееше да стигне толкова близо до столицата. На всеки няколко крачки бяха поставени тежки каменни статуи. Те изобразяваха странни същества, които в старите писания бяха наричани „сфинксове“, макар нищо такова да не бе виждано в Алера и историците да ги смятаха за изчезнал вид и дори за пълна измислица. Но всяка статуя представляваше реална опасност за враговете на страната, тъй като всички каменни статуи в Цитаделата бяха обвързани с легион земни фурии, намиращи се под прякото командване на Първия лорд.