Фурията на Академа

– Не се тревожи – отвърна сърдито Търк. – Ще я докопам.

– За твое добро се надявам да си прав – рече Рук. – А сега ме извини.

– Няма ли да останеш? Мислех, че вече си приключила.

– Опитай се да мислиш по-малко – каза тя. – Не ти се отразява добре. Трябва да свърша още нещо.

– А ние какво да правим с тези двамата?

– Пазете ги, докато не дойде старият гарван да ги разпита. И преди да си ме попитал, отговорът е „не“. Не бива да докосваш никой от тях. Той ще ти каже какво да правиш с тях.

– Някой ден – изрече Търк със заканителен глас – някой завинаги ще ти затвори устата.

– Сигурно. Но няма да е днес. И няма да си ти.

Вратата се отвори и затвори и Тави успя да хвърли един бърз поглед през падналия пред очите му перчем. Намираше се в склад и бе заобиколен от купчини дървени щайги. Мрачен мускулест мъж, облечен в мръсна туника, гледаше злобно затворената врата. Вдясно от Тави имаше още един стол, на който по същия начин като него бе завързана Кайтай – само че на главата ѝ беше нахлузена кожена торба.

Тави отново наведе глава и секунда по-късно Търк, грозният мъж, се обърна и се запъти към него. Младежът не помръдна, когато човекът притисна два пръста към гърлото му, изсумтя и отиде при Кайтай. Тави отвори едното си око и видя как мъжът докосва китката ѝ, после се обръща и излиза от склада. Когато затръшна вратата зад гърба си, Тави чу силното стържене на метално резе.

Той отчаяно се опитваше да измисли какво да направи. Сигурно бяха оставили някаква фурия да го пази – но пък, от друга страна, присъствието на нещо толкова застрашително щеше да привлече вниманието на призователите на легиона, които редовно проверяваха складовете в Крайречие. Това означаваше, че ако бяха оставили някакви фурии на стража, те сигурно щяха само да вдиг­нат тревога и нямаше да го нападнат.

Тави провери въжетата, но те бяха завързани здраво. Ако беше останал в съзнание, докато са го завързвали, би могъл да стегне мускулите си, за да може, след като ги отпусне, въжето да остане по-хлабаво. Това щеше да му даде възможност да се опита да се измъкне. Но сега не можеше да направи нищо.

Дори да успееше да се освободи, пак нямаше да има голяма полза от това. Складът имаше само една врата – онази, през която беше излязъл Търк. Тави провери стола си. Той не беше застопорен за земята и когато се опита да го премести, краката му тропнаха тихо по дървения под.

Главата на Кайтай се надигна рязко и покриващата я кожена торба се повдигна леко нагоре.

– Алеранецо?

– Тук съм – отвърна той.

– Добре ли си?

– Имам главоболие, което ще помня доста време – отвърна той. – А ти?