Тайната на Ботичели
- Автор: Фиорато Марина
- Язык: болгарский
- Переводчик: Антоанета Дончева-Стаматова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Тайната на Ботичели». Краткое содержание книги:
— Разбира се, че знам. Ненапразно сте известен като Дер Мюнцрайхе. — Майка ми, с ласкателен тон.
— Така си е. В такъв случай би трябвало да знаете също така, че аз спокойно мога да гарантирам тази част от сделката, тъй като нашите планини са по-богати и от рудниците на Соломон. Същевременно нашата молба към вас и към нашия общ приятел е ние да ползваме вашия опит в тази област. Защото там са необходими значителни умения — леене, щамповане, рязане и какво ли още не. Ще използвате ли Дзека8?
Пак майка ми:
— В никакъв случай. Операциите трябва да се провеждат извън границите на града. Заповедите му са това начинание да остане в пълна тайна. И тъй като вие не можете да дойдете до Дзека, аз докарах Дзека при вас!
— Къде, тук?
— Тук. В свитата си водя най-добрите майстори на монети, с които разполага нашият град — самите началници на отдели в Дзека. Реших, че ще бъде добре да ги оставя тук за известно време, за да предадат опита си на вашите хора относно вашата мярка. Или по-точно — нашата мярка.
— Тя ще принадлежи на Седмината, както изисква той. Така че мярката не е нито моя, нито ваша.
— По-скоро е на двама ни. — Отново размяна на удари, а този тур като че ли бе спечелен от майка ми. — А ние утре си тръгваме, тъй като в Милано ще ни чака моят господар, дожът.
— Ще носи ли картата?
— Разбира се. Тя е на безопасно място под неговия покрив.
Както вероятно можете да си представите, в този момент аз наострих уши и сърцето ми падна в петите. Баща ми щял да донесе картата. Ако имат предвид дървения свитък, който сега носех в ръкава си, когато баща ми отиде да го търси в крака на онзи кон, ще установи, че го няма. Но дори и в този момент не бях в състояние да схвана как една дървена точилка би могла да бъде карта. Може би има някаква друга карта „под покрива на баща ми“, която той ще донесе — на друго място, със съответните цветове, скрита някъде из двореца. От друга страна, базиликата също беше „негов покрив“ — майка ми често ми бе повтаряла, че голямата църква е личният параклис на баща ми и част от неговия дворец. Засега обаче реших да укротя бушуващите си мисли, за да не пропусна някоя важна дреболия от разговора, който се водеше под мен.
— В такъв случай трябва да бъде тази нощ. След банкета моите хора ще отведат вашите долу.
— Моите хора и мен.
Пауза от страна на ерцхерцога. После:
— Дожареса, това е опасно място!
— Няма значение. Свикнала съм с опасностите.
— В такъв случай ми позволете да се обърна към вас с един съвет от… деликатно естество. Може ли да ви препоръчам да носите… ммм… бричове? — Едва сдържан смях, наподобяващ грухтене на прасе, излезе от гърлото на ерцхерцога, откъдето стигнах до извода, че смехът не е сред обичайните му занимания. Разбрах също така, че ерцхерцог Сигизмунд бе чул същите слухове за майка ми и баща ми, които бяха достигнали и до ушите на дон Феранте — а именно, че в този брак тя е човекът, който носи бричове.
— Много добре — отвърна майка ми с тон, хладен като времето тук. — Но държа да стане ясно, че ще трябва да взема със себе си една заготовка, за да бъде подложена на независима оценка.
— На независимата оценка на вашите инспектори ли? — Ерцхерцогът, презрително.
— Не. — Гласът на майка ми, като стомана. — На неговите.
Пауза. А после домакинът:
— В такъв случай, разбира се. Впрочем ще се радвам да ви дам и една вече изсечена — така той ще може да се наслади на дизайна. Предполагам, че носите образеца?
Тишина. Сигурно тук майка ми просто е кимнала.
— Много добре. Би ми било интересно да го видя. А може би, с ваше разрешение, и аз ще се присъединя към вас довечера.
— Разбрахме се!
На този етап поне един човек напусна голямата зала долу. Когато чух затръшването на вратите, аз се изправих на вцепенените си крака, разтрих зачервеното си ухо и с все сили се втурнах обратно към стаята си — страхувах се майка ми да не реши да намине покрай мен. Когато се върнах в студа и мрака на покоите си, приседнах и се замислих за онова, което бях чула.
Неколкократното споменаване на някакъв ангел обясняваше крилата на Зефир, но защо златен ангел? Та Зефир бе изцяло сребърен! И макар това да не ми бе особено ясно, вече бях сигурна в друго — че майка ми и ерцхерцогът действително са част от Седмината и че това изобщо не е измислица. Ама как можела да лъже майка ми само — като дявол! Ще ми разправя тя, че „Пролетта“ била само невинен сватбен подарък, празник на красотата! Как пък не!
8
Zecca (ит.) — монетен двор. — Б.пр.