Изповядвам
- Автор: Кабре Жауме
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Colibri Publishers
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Изповядвам». Краткое содержание книги:
И така до деня, когато Сара вдигна телефона в столовата, говореше тихо, а когато надникнах там, видях, че плаче безмълвно и ръката й още стои върху апарата, след като беше затворила.
– Какво става? – Никакъв отговор. – Сара?
Тя го погледна, но не беше там. Дръпна ръката си от телефона, сякаш пареше.
– Мама е починала.
Боже мой. Не знам защо, но си спомних деня, когато баща ми беше казал прекалено много съкровища ни се насъбраха в тази къща, а аз бях разбрал прекалено много мъртъвци ни се насъбраха в тази къща. Вече бях възрастен, но ми беше трудно да приема, че животът се гради върху мъртъвци.
– Не знаех, че...
Погледна ме през сълзи.
– Не беше болна, станало е неочаквано. Ма pauvre maman338…
Вбесих се. Не знам как да се изразя, Сара, но се вбесих, че хората около мен умират. Вбесих се и въпреки че годините минават, нищо не се е променило. Вероятно просто не мога да приема живота. Затова се разбунтувах, беше безсмислено и опасно, но наруших обещанието. Като крадец, като Господ влязох в храма. Седнах на една дискретна пейка в дъното на синагогата. Видях отново баща ти, когото не бях виждал след онзи брутален разговор, когато ти беше изчезнала безследно, а аз можех да се вкопча единствено в отчаянието. Адриа можеше да гледа колкото си иска тила на Макс, който беше две педи по-висок от сестра си, горе-долу колкото Бернат. А Сара, притисната между двамата мъже и други роднини, с които никога няма да се запозная, защото ти не искаш, защото съм син на баща си и кръвта на неговите грехове ще се излива върху децата му и върху децата на неговите деца до седмото поколение. Бих искал да имам син от теб, Сара, си помислих. Без условия, си помислих. Но не посмях да ти кажа. Когато ти ми каза по-добре не идвай на погребението, Адриа осъзна колко голяма е омразата, която споменът за господин Феликс Ардевол събуждаше у семейство Епстейн.
Междувременно в отношенията с Лаура се очертаваше трайно охладняване, въпреки че винаги съм си мислел горката Лаура, за всичко съм виновен аз. Почувствах се по-спокоен, когато ми каза насред двора заминавам за Упсала да довърша дисертацията. И може би ще остана там завинаги.
Пляс. Синият й поглед лежи върху мен като обвинение.
– Пожелавам ти много късмет, ти заслужаваш.
– Негодник.
– Наистина ти желая успех, Лаура.
Цяла година прекарах, без да я видя и без да мисля за нея, защото междувременно се вмъкна болката заради смъртта на госпожа Волтес-Епстейн. Не знаеш колко съжалявам, че трябва да наричам майка ти госпожа Волтес-Епстейн. Един ден, няколко месеца след погребението, си определих среща с господин Волтес в едно кафене близо до университета. Това никога не съм ти го разказвал, скъпа. Не се осмелих да ти кажа. Защо постъпих така? Защото аз не съм баща ми. Защото може да съм виновен за много неща. Но изобщо не съм виновен, че съм син на моя баща, макар понякога да ми се струва, че нося вина.
Не си подадоха ръка. И двамата си кимнаха с глава за поздрав. И двамата седнаха мълчаливо. И двамата се стараеха да не се гледат в очите.
– Съжалявам много за смъртта на вашата съпруга.
Господин Волтес кимна в знак на благодарност за съболезнованията. Поръчаха два чая и изчакаха сервитьорката да си отиде, за да продължат да мълчат.
– Какво искаш? – попита господин Волтес след дълга пауза.
– Бих казал, да бъда приет. Бих желал да дойда за деня на чичо Хаим.
Господин Волтес го погледна изненадано. Адриа не можеше да забрави деня, когато тя му каза отивам в Кадакес.
– Идвам с теб.
– Не е възможно.
Разочарование, отново бариера.
– Но утре не е Йом Кипур, нито Ханука, нито нечий бар мицва339.
– Утре е годишнината от смъртта на чичо Хаим.
– А...
Семейство Волтес-Епстейн спазваха шабат, посещаваха синагогата на улица „Авенир“, но не бяха вярващи. И празнуваха Рош à-Шана или Сукот340 само за да си кажат ние сме евреи в земя на гои. И винаги ще бъдем евреи. А не за да... Баща ми не е евреин, ми каза Сара веднъж. Но все едно, че е, емигрирал е през трийсет и девета. Не вярва в нищо, винаги казва, че единствено се стреми да не причинява зло.
Сега господин Волтес седеше срещу Адриа и разбъркваше захарта с лъжичката. Погледна Адриа в очите, той се почувства задължен да реагира и каза господин Волтес, аз наистина обичам дъщеря ви. Господин Волтес престана да бърка захарта и безшумно сложи лъжичката в чинийката.
– Сара никога ли не ти е говорила за това?
– За чичото ли?
– Да.
– Малко.
– Какво по-точно?
– Ами това... Че един нацист го изкарал от газовата камера, искал той да го прегледа.