Михримах - дъщерята на наложницата [Великолепният век - 2]

Откакто й разреши: „Върви тогава!“, и се сети, че има вероятност да съществува и друг, нямаше миг покой. Добре че изпрати главния евнух Джафер ага тайно да я проследи. Ако имаше някой, Джафер щеше да види и да тръгне по дирите му. Щеше да измисли и някакъв изход пред случая.

Не можеше да допусне нещо да попречи на Михримах да се омъжи за Рюстем. Витаеше все още в сферата на новите си интриги, когато дъщеря й се прибра и като я видя, възкликна:

– Валиде? '

– Я виж! – обади се с леден глас, все едно нищо не се е случило. – Нашата дъщеря се върнала от връзването на парцалчета.

Михримах не реагира на тези й намеци.

– Колко неща имахте за измолване, дъще, колко парцалчета вързахте?

– Нито едно, мамо!

– Така ли? Излязохте сутринта, а вече наближава вечерният езан. През всичкото това време просто си седяхте ей така да гледате един мрамор?

Колко побледняла и изтощена изглеждаше дъщеря й в сумрака на нощта. Беше израз на нещо повече от изтощение. На пълен срив! Очите на Михримах бяха така безжизнени, както нейните собствени по онова време, когато в голямата обща стая на наложниците, напълно отчаяна, чакаше да бъде забелязана от султан Сюлейман. „Случило се е нещо! – обади се вътрешният й глас. – Абсолютно сигурно! Днес се е случило нещо!“

– Не седяхме все при Дилруба – продума Михримах. – И да ви кажа валиде, вие също непременно трябва да отидете и да я видите. Тази чешма е нещо повече от мрамор. Нейният създател й е вдъхнал живот, да говори. Водата, която тече от чучура, сякаш пее песни.

Хюрем обаче не чу нищо от това. Изведнъж кипна:

– Да върви по дяволите тази Чешма на Дилруба! Какво значи: „Не бяхме все там“? Аз, дъще, ви разреших да отидете само дотам!

– Знам! – помъчи се да пусне закачлива усмивка Михримах.

На майка й обаче този опит не послужи за нищо друго, освен да си даде сметка: „Тя е толкова нещастна, че дори не може да се усмихне като хората!“.

Михримах разбра, че няма да се отърве така лесно от разпита. Трябваше да направи нещо, с което да разсее нейните подозрения, да й отклони вниманието.

При Чешмата на Дилруба беше същинско стълпотворение! Заради струпванията трудно можеше да се види!

Говореше й тези неща, а наум търсеше начин как да се измъкне от разпита. Изведнъж се сети:

– Стори ми се, че още е рано, а нали вие си мислите да ме омъжите и та рекох на Есма: „Тръгвай, да вървим към Капалъ чаршъ!“.

Думите й обаче не предизвикаха очакваната реакция. Напротив Хюрем изпадна в ужас и подскочи:

– Какво казахте, дъще!? Към чаршията ли?

Михримах кимна като някое провинило се малко момиченце.

– Ти полудя ли? – избухна Хюрем. – Дъщерята на султан Сюлейман да отиде на чаршията само с една гувернантка? Навред кипи от враждебни шпиони, убийци, как можа да го направиш!? Искаш да ни хвърлиш в огъня ли?

Нацупи устни, запримига с очи да умилостиви майка си. И това не помогна.

– Не ми излизай с моите номера, дъще! – скастри я Хюрем и отново седна. – Това е непростима грешка. Ами ако ти се беше случило нещо! Просто не мога да повярвам! И онази Есма! Трябва жива да я одера. Главата й да отрежа!