Черното копие и сянката на Властелина [bg]

- Няма да отворят... както и ние, впрочем, – със смях каза Дребосъка, ала гласът му едва забележимо трепереше.

- Как така? – слиса се хобита,

- Ами така. Външната ключалка я отворих, защото до нея прочетох някой подсказки на нашата Тайна Реч, а тук... търся, но засега не съм напипал нищо, което да мяза на ключалка.

- Почакай, а защо ще отваряме веднага? – дрезгаво произнесе Торин. – Нямаш търпение да попаднеш обратно в прегръдките на Сандело, тъй ли?

- Сега, ясно, няма смисъл да отваряме, – съгласи се Дребосъка, но колко време разчиташ да останем тук?!

- Ами, ден-два... Господарят бърза, пътят му е далечен. И охрана тук надали ще остави... Пък и повече време няма да издържим без вода.

- Чакайте! – възкликна докрай обърканият Фолко. – Чия е изобщо тази пещера? На Черните джуджета ли?

- Тяхно дело е, кълна се в клещите на Ауле! – заяви Дребосъка, който съдейки по звуците се настаняваше по-удобно до стената, шавайки той жулеше камъка с доспехите. Стара е, наистина... но комай не е изоставена. Обаче накъде води? И пак голям късмет извадихме, че се натъкнахме на нея. Тези пещери заслужават доверие. Аз съм чувал, че в подобни места няма защо да се страхуваш от орки или от каквато и да е друга подземна сган. Почакайте, да си поемем дъх, ще запалим нещо, ще се огледаме... Сигурен съм, че трябва да има ключалка.

Разнесе се глухо скърцане, всички начаса млъкваха, бързо грабвайки оръжие. Скърцането се повтори, като че нечии исполински нокти късаха на парчета изключително здрава, неподатлива и груба тъкан И в същия миг по съзнанието на хобита като че ли удари тежък таран – някой настойчиво протягаше към него безплътни лапи, стремейки се да стисне сърцето му, да изсмуче силите, да угаси мислите – и можеше ли да го спре някаква врата, та дори да е от камък и да изработена от Черните джуджета?

Страх отново обхвана хобита и то такъв, какъвто отдавна не беше изпитвал. Ужас скова волята му и като омагьосан, без да има сили да откъсне поглед, Фолко се втренчи в мрака натам, откъдето се разнасяха зловещите скърцания. Вътрешният поглед му рисуваш смътните контури на размита сива фигура, грозна, заплашителна и обзета от гняв, застинала с широко разперени ръце пред плътно залостената скална порта. Хобитът сякаш с кожата си почувства поток леден вятър, по незнайно какъв начин проникнал през каменната преграда.

А после скалата с тежко скърцане поддаде и мракът бе разсечен от тясна ивица, пълна с блед безцветен пламък. Закривайки се с ръце от хладните, но заслепяващи лъчи, приятелите заотстъпваха назад. Първи се опомни Строри и диво закрещя нещо с несвой от уплаха глас, като стресна приятелите си и ги изведе от вцепенението. Тримата бързо побягнаха, дори конете нямаха нужда от влачене за юздите навътре в пещерата – с неистово пръхтене те сами търсеха спасение.

Изведнъж сякаш жално застена самата планина, раздирана до самите й дълбини. Мъртвешката светлина удряше в гърбовете на приятелите, чудовищно начупените им и изкривени сенки танцуваха, гърчеха се по гладките стени на коридора, хукнали подир стопаните си през глава...