Черното копие и сянката на Властелина [bg]

- Черните джуджета... – издиша Торин,

И в същия миг зад гърбовете им затропаха ботуши. Преследвачите най-сетне ги на стигнаха.

- Задръжте ги, задръжте ти поне за две извика Дребосъка, устремявайки се право към начертаните на камъка писмена.

В спуснатото забрало на хобита веднага се счупи арбалетна стрела. Със съскане разсичайки излетя и скочи в ръцете на господаря си доста изцапаната от прясна кръв секира на Торин. Градушка къси и дебели арбалетни стрели не даваха на Фолко да се прицели, хобитът и без това беше целия мокър от пот, от усилието над себе си да стои изправен в цял ръст под бодливия дъжд. След Торин хобитът също заизмъква от ножницата меча си.

- Хванете ги живи! – разнесе се познат глас иззад гърбовете на стълпилите се до входа нападатели.

Все нови и нови воини на Олмер се вмъкваха вътре, постепенно обграждайки свилите се в ъгъла приятели. Изплашено зацвили кончето на хобита, и веднага литнаха ласата.

Хвърляха ги хазгите и истерлингите – ненадминати майстори на делото си, и нямаше тук непоколебим несъкрушим хирд, в който може в необходимия момент да се удържиш, да се спасиш от захващащата шията смъртоносна примка. Макар че джуджетата и хобитът познаваха ласата, тъй като срещу тях бяха пробвали да ги използват още незабравимите баскани, но никакво сравнение не можеше да има между онези нескопосници и великите майстори на играта с ремък и въже от личната охрана на Господаря!

Под прикритието на неспирния поток от стрели (всяка от които можеше да намери жива незащитена плът, като уцели лошо – съчленение в доспехите или разширила се малко повече отколкото е необходимо хлабина) предпазливо се приближаваха хвърляните на ласо, като намотаваха кожени върви на лактите си. Превъзмогвайки неудобството на заклещен натясно човек, Фолко все някак измъкна от колчана стрела, сложи я на тетивата, стреля но върхът и само изсече искри от здравия нашийник на единия от истерлингите.

Губейки търпение, Фолко Засъска, наежвайки се като котка. И в двете му ръце блестеше стомана, краката му бяха изпънати, готови за скок, до него като бойна кула беше застинал Торин в страховитата си покрита с шипове ризница, а зад гърба им Дребосъка продължаваше да човърка стената, сумтейки и дрезгаво ругаейки.

Най-накрая истерлингите се престрашиха, един от тях, очевидно по-решителен от другите, замахна и черната кожена примка закачи раменете на джуджето. Следвайки примера на късметлията, скочиха напред още трима хвърлячи на ласо.

Ръмжейки като невиждан звяр в неописуема ярост, Торин обаче не понечи да реже омоталата го примка. Невисок, почти квадратен в мощните си доспехи, той неочаквано сам нападна врага, като се претърколи по пода на пещерата като детска топка. Хвърлените три ласа уловиха прахта, а Торин, без да става на крака, от немислима позиция с едно замахване преряза на смелия истерлинг и двата крака. Вопъл на дива болка закънтя под ниските сводове, камъкът щедро се ороси с кръв.