Зовът на барабана [bg]

В хижата ставаше студено и аз излязох за още дърва. Едва ли беше по-късно от четири часа и все пак сенките под боровинковите храсти вече бяха студени и сини. След още час щеше да се смрачи, а след два щеше да е съвсем тъмно.

Купчината дърва беше поръсена със сняг и външните цепеници бяха влажни. Ако съборех няколко настрани, щях да стигна вътрешните и да извадя сухи. Никога не забравях за опасността от змии, скунксове и всичко друго, което можеше да е потърсило убежище в пролуките между дървата.

Подуших, наведох се и надникнах любопитно вътре, а като последна предпазна мярка бръкнах с една дълга пръчка и я разклатих. Не чух шум, нито някакви други звуци и посегнах уверено, докато пръстите ми не докоснаха една дебела борова цепеница. Исках силен огън тази нощ. След цял ден ловуване в снега Джейми сигурно щеше да е измръзнал.

Дебела цепеница за сърцевината на огъня, а после още три по-малки, по-бавно горящи цепеници хикория от влажния външен слой на купчината. Можех да ги сложа до огнището да изсъхнат, докато приготвя вечерята. После, преди да си легнем, щях да ги пъхна в огъня, който щеше да гори по-бавно и да тлее чак до сутринта.

Сенките станаха индигови и избледняха в сивото на зимния залез. Небето беше виолетово с дебели снежни облаци. Усещах студената влага във въздуха; когато температурите паднеха след мръкване, щеше да завали сняг.

— Проклет човек — казах на глас. — Какво си направил, да не си убил лос? — Гласът ми прозвуча слабо в зимния въздух, но тази мисъл ме накара да се почувствам по-добре. Ако наистина беше убил нещо голямо към края на деня, вероятно щеше да си направи лагер до трупа; разсичането на голямо животно беше изтощителна и дълга работа, а месото бе твърде оскъдно, за да го остави на хищниците.

Зеленчуковата ми яхния къкреше и хижата се изпълни с приятната миризма на лук и див чесън, но аз нямах апетит. Избутах котлето на куката му към дъното на огнището — лесно щеше да се стопли отново, когато той се прибереше. Зърнах някакъв зелен проблясък и спрях да погледна. Малък саламандър бягаше изплашен от зимното си убежище в една пролука в дървото.

Беше зелено-черен, ярък като малък скъпоценен камък; хванах го, преди да се е паникьосал и да е хукнал към огъня, и го отнесох навън, а той се гърчеше диво на дланта ми. Сложих го пак в купчината с дървата, близо до дъното ѝ.

— Пази се — казах му, — следващия път може да не извадиш такъв късмет!

Спрях, преди да вляза вътре. Вече беше мръкнало, но все още различавах стволовете на дърветата около полянката, тебеширени и сиви на фона на тъмната грамада на планината. Нищо не помръдваше сред дърветата, но от светлорозовото небе вече падаха дебели, мокри снежинки, които се стапяха по голата земя на двора.