Колелото на Осхайм [bg]

В далечината, на около четвърт миля по кривата на Колелото, нещо нарушаваше монотонността на пейзажа — някаква малка сграда.

— Трябва да стигнем дотам! — посочих аз. — Дръжте се здраво! — Пришпорих Убиец в галоп. Заля ме студен ужас и заедно със страха сиви форми се надигнаха като мъгла от храстите и започнаха да се сгъстяват в нещо по-веществено пред очите ми. — Препускайте!

Демонични форми, мъртъвци, механични дяволи с ножове вместо пръсти, вещици, черни пипала, посягащи от катранени ями, боряни, грамадни адски псета, горящи вълци, джинове… рожби на свръхпродуктивното ми въображение населяваха храстите толкова гъсто, че едвам имаше място за всички.

— Джал! — извика Снори зад мен. — Джал! Всичко това го правиш ти!

Беше прав. Колелото не бе в състояние да побере страховете ми — ничии други кошмари нямаха шанс да се преборят за място сред тях.

— Изпразни си ума! — извика Кара. Най-безполезният съвет, който съм чувал. Би трябвало да ѝ отнемат котела.

Ужасите настъпваха от всички страни, без да оставят никаква пролука. Опитах се да прегазя един полуоформен фенрисов вълк, но създанието, макар и мъгляво, се оказа достатъчно плътно да изблъска Убиец встрани и ние рухнахме с вик и цвилене.

Падането от кон е бърз начин да си счупиш врата. А ако и конят падне под теб, това често би добавило към нараняванията ти счупена бедрена кост. За щастие аз имах известен опит, а и храстите ми осигуриха почти меко и доста пружиниращо приземяване. Така че в крайна сметка се озовах проснат върху един бодлив зелен прещип, хленчещ повече от страх, отколкото от болка.

— Джалан Кендет. — Гласът беше студен и съскащ.

Вдигнах очи. Над мен стоеше Джон Резача, с щипци в ръка и същата онази усмивка на череп като в момента, когато Мейрес Алус му нареди да ми отреже устните.

Нещо изсвистя над главата ми и завърши преминаването си с месесто хрущене. Брадвата на Снори стърчеше под ъгъл от гърдите на Джон Резача и едно от двете остриета беше забито в него чак до дръжката.

Джон Резача направи три бързи крачки назад, после спря. Погледна любопитно надолу към брадвата, после вдигна грозния чукан на ръката, която Снори бе отсякъл толкова отдавна, и изби брадвата.

— Този път никой няма да ни прекъсне, Джалан. — Джон Резача върна големите си бледи очи върху мен. От раната в гърдите му не течеше кръв.

От всички страни чудовищата от тъмните кътчета на ума ми стояха в очакване, мъгливи фигури, преливащи една в друга. Преграждаха пътя на Снори и Кара. Изобщо не виждах Хенан през гъмжилото им. Не можех да видя дори Убиец, макар че чувах паническото му цвилене. От всички тях само Джон Резача изглеждаше наистина солиден, истински като земята, върху която бе стъпил.

Нямах сили да стана. Бях прекосил половината свят, за да бъда жестоко убит от собствените си най-лоши страхове. Всичко, което предвиждах, се беше сбъднало. Колелото ми беше подало въже и ето че се бесех на него.