Отровни думи [bg]

Оливие бе разказвал приказки, за да контролира и да държи в плен Отшелника. Якоб пък ги бе използвал, за да сътвори своите забележителни скулптури от дърво. А антикварят на свой ред бе забогатял от тези дърворезби, и то повече, отколкото бе мечтал.

Но собственикът на бистрото не бе обърнал внимание на една малка подробност — че приказките му, макар и алегорични, всъщност са истински. По петите му бе планина от страдания. И тя ставаше все по-висока и по-висока с всяка лъжа, с всяка измислена история, която изричаше.

Гладен дух.

Колкото повече забогатяваше Оливие, за толкова повече ламтеше. А най-силно желаеше единственото нещо, което Отшелника бе отказал да му даде — съдържанието на платнената торбичка.

Якоб бе пристигнал в Трите бора със своите съкровища, навярно откраднати от приятели и съседи в Чехословакия. Хора, които са му гласували доверие. Когато желязната завеса паднала и те можели да излязат от страната си, започнали да си търсят парите. Настоявали да ги получат. Заплашвали, че ще си ги вземат лично. Може би някои от тях наистина го направили и дошли в Канада да го търсят.

Затова той събрал съкровищата си — техните съкровища — и се скрил заедно с тях в гората. Щял да изчака всичко това да отмине, хората да се откажат. Да се върнат у дома. Да го оставят на мира.

Тогава щял да продаде ценните вещи. Да си купи частен самолет и луксозни яхти. Къща в Челси, лозя в Бургундия.

Дали това щяло да го направи щастлив? Дали най-сетне щяло да задоволи жаждата му?

„Ако узнаете какво е обичал вашият Отшелник, може би ще намерите и убиеца“ — казала бе на детектива Естер, една от (Предишните на племето хайда. Дали Отшелника е обичал парите?

Отначало, може би.

Но нима не бе използвал пари като тоалетна хартия? Нима полицаите не бяха открили двайсетдоларови банкноти, натъпкани между дървените трупи в стените на колибата вместо изолация?

Дали Отшелника е бил влюбен в своите съкровища? Отначало, може би.

Но после бе започнал да ги раздава. За да си купи с тях мляко, сирене и кафе.

И другар.

Когато арестуваха и отведоха Оливие, Гамаш седна с поглед, прикован в торбичката. Какво можеше да е по-ужасно от Хаос, Отчаяние, Война? От какво бягаше дори една планина? Главният инспектор бе мислил дълго върху тези въпроси. Какво преследваше хората до последния им дъх и ги измъчваше най-вече на смъртния им одър? Какво ги гонеше, тероризираше и дори успяваше да накара някои да паднат на колене? Предполагаше, че знае отговора.

Разкаянието.

Разкаяние за изречени неща, за постъпки, извършени и неизвършени. Съжаление, че не са се превърнали в онова, което са нежели да бъдат. И за онова, в което са се провалили.

Накрая, след като остана сам, главният инспектор развърза торбичката и надникна в нея. Тогава осъзна, че е грешал. Най-ужасното нещо не беше разкаянието.