Отровни думи [bg]

Глава тридесет и седма

Следващия път, когато Арман Гамаш пристигна в Трите бора, земята бе покрита обилно със скреж. Детективът паркира колата си до имението „Хадли“ и пое по пътеката, която щеше да го отведе дълбоко в гората. Окапалите листа на дърветата шумоляха под обувките му. Той се наведе, взе едно листо и за пореден път се удиви на съвършенството на природата, която правеше листата най-красиви към края на живота им.

Спираше се тук и там, но не за да се ориентира — защото знаеше къде отива и как да стигне дотам, а за да се наслади на красотата, която го заобикаляше. Тишината. Меката светлина сега се процеждаше между клоните на дърветата и огряваше земята, която тук рядко виждаше слънце. В гората се носеше наситен, сладък и упойващ аромат. Гамаш вървеше спокойно, без да бърза, и след около час стигна до колибата. Спря на верандата, отново забеляза месинговия номер над вратата и се усмихна.

След това влезе.

Не бе виждал колибата, откакто колегите му снимаха всички съкровища, взеха отпечатъци от тях, описаха ги с каталожни номера и ги изнесоха.

Детективът се спря пред тъмночервеното петно на дъсчения под.

После бавно обходи непретенциозната стаичка. Помисли си, че тук би могъл да се чувства като у дома си, ако не му липсваше едно любимо нещо. Рен-Мари.

Два стола за другаруване.

Докато стоеше мълчаливо, колибата бавно се изпълни с блещукащи старинни скъпоценности и оригинални издания на книги. И с една келтска мелодия, от която всеки би настръхнал. В съзнанието на главния инспектор изплува образът на младия Моран, който успя да превърне класическата цигулка във фолклорна, сякаш обичайно отпуснатите му крайници бяха създадени да държат лъка и инструмента.

После си представи Якоб, Отшелника, сам край огъня, потънал съсредоточено в резбоване на парче дърво. На инкрустираната масичка лежеше томчето на Торо. Цигулката бе подпряна на едрите речни камъни, с които бе облицовано огнището. Човек, който изглеждаше доста по-стар, отколкото беше. Човек, състарен от страха. И от още нещо. Онова, от което дори планината се страхувала.

Спомни си двете статуетки, които Отшелника бе скрил. Някак се различаваха от останалите заради загадъчните кодове, които бяха изписани под всяка от тях. Гамаш наистина бе повярвал, че ключът за разгадаване на шифъра е „Шарлот“. После бе сигурен, че е „шестнайсет“. Това би обяснило странния номер над входната врата.

Но шифърът на Цезар бе останал неразкрит. Мистерия.

Замисли се. Шифърът на Цезар. Как го бе обяснил Жером Брюнел? Как бе постъпил Юлий Цезар със своя първи код? Не бе използвал ключова дума, а число. Бе отместил буквите от азбуката с три.

Детективът се приближи до полицата над камината, бръкна в джоба на сакото си и извади тефтерче и химикалка. Започна да пише. На един ред написа цялата азбука, а после се върна на М и отброи шестнайсет позиции надясно. Това бе ключът. Не думата „шестнайсет“, а числото. 16. Изписа и втория ред.