Отровни думи [bg]

Навярно никога нямаше да го докаже, но Гамаш знаеше без никакво съмнение, че Отшелника е ходил на островите Кралица Шарлота, и то най-вероятно веднага след пристигането си в Канада. Там се бе научил да резбова и бе разбрал как се строят колиби от дървени трупи. Там за първи път бе вкусил покоя, преди да го нарушат протестите. Мястото, където човек за пръв път открива покоя, остава завинаги в паметта му — точно като първата любов.

Човекът бе дошъл в тази гора и се бе опитал да пресъздаде живота си на островите. Беше си построил колиба точно като къщичките, които бе виждал на архипелага. Бе избрал да резбова червен кедър, за да го успокоява познатата миризма и усещането от допира на дървесината. А за да има компания, бе издялал фигурки на хора. Щастливи хора.

Освен един.

Тези творения бяха станали негово семейство. Приятели. Беше ги пазил и защитавал. Беше им дал имена. Слагал ги бе под възглавницата си преди сън. А те на свой ред му бяха правили компания в дългите, студени и тъмни нощи, докато старецът се е ослушвал при всяко пропукване на суха клонка в очакване на нещо много по-ужасно от клане.

В този миг Гамаш чу резкия звук от прекършване на клонка и застина.

— Може ли да вляза?

На верандата стоеше Венсан Жилбер.

— S’il vous plaît.

Докторът прекрачи прага и двамата мъже се здрависаха.

— Бях у Марк и видях колата ви. Надявам се, че нямате нищо против. Тръгнах след вас.

— Няма проблем.

— Изглеждахте дълбоко замислен преди малко.

— Има много за осмисляне — отвърна детективът с лека усмивка и прибра тефтерчето в джоба на сакото си.

— Онова, което направихте, навярно ви е струвало много. Съжалявам, че се е наложило.

Главният инспектор не каза нищо. Постояха мълчаливо в колибата.

— Ще ви оставя — проговори Жилбер накрая и направи крачка към вратата.

Гамаш се поколеба, но тръгна след него с думите:

— Няма нужда. Приключих тук.

Затвори вратата зад себе си, без да поглежда назад, и застана до Венсан Жилбер на верандата.

— Надписах я за вас — каза докторът и му подаде книга с твърди корици. — Преиздадоха я след целия медиен шум, който предизвикаха убийството и съдебният процес. Оказа се бестселър.

— Merci — благодари следователят, завъртя чисто новия екземпляр на „Същество“ в ръцете си и погледна снимката на автора на задната корица. Нямаше я подигравателната усмивка. Нямаше го смръщеното чело. От корицата гледаше красив и достолепен мъж. От него лъхаше търпение и разбиране. — Félicitations — добави.

Жилбер се усмихна и разгъна два алуминиеви градински стола.

— Донесох ги преди малко. Това е едва началото. Марк ми предложи да се нанеса в колибата. Да я направя свой дом.