Без светлина [bg]

През последните три или четири месеца Кони беше научила повече за бизнеса на Фийбър, отколкото почти всички замесени в него, освен старшите служители. Не дори техните познания бяха съсредоточени предимно в собствената им сфера и не се простираха до цялостния бизнес. За разлика от Кони.

Фактически колкото повече той говореше с нея за своя бизнес, сякаш толкова повече тя го обичаше. Като че ли работата му й действаше възбуждащо. Понякога той дори имаше чувството, че говори безкрайно и скучно, ала Кони винаги беше готова, дори нетърпелива да слуша. Задаваше му въпроси и той се ласкаеше, че може да й отговори.

А не много отдавна, като специално доказателство за своята интелигентност, той й разкри „истинската цел“ на бизнеса: продажбата на „някои“ сведения на запазени в тайна клиенти. Каза й за „разузнавателната“ секция, в която работеха само половин дузина оператори, един координатор и секретарка. Дейността на тази секция беше скрита в счетоводството и сметките за нейните услуги бяха нерегистрирани — и бяха четири пъти по-големи от размера на законните сметки на бизнеса. Всичко беше в брой.

Разказа й за интриги, за отделните клетки от платени осведомители, пръснати в компании и сгради из целия град, за нисши служители, които бяха повече от готови да влязат в компютърните системи на своя работодател и да извлекат важна информация. За това бяха нужни единствено пари. В брой. На никого парите не му бяха достатъчно. С тях можеш да си купиш всичко на този свят, а за подходяща сума всеки можеше да бъде убеден да направи нещо.

Тя казваше, че не му вярва за „разузнавателната секция“. Затова една нощ след порядъчно пийване, след като го раздразни със стриптийз до оглупяване, те излязоха от кабинета му по долно бельо, вземайки бутилката джин със себе си — и нейната чанта, тя със смях твърдеше, че щяла да й трябва за „после“ — и се промъкнаха покрай бледи флуоресциращи лампи, докато се озоваха пред една врата. Той набра кода си над топката на вратата и я въведе вътре. Тя беше изумена. И доволна, затова му позволи да получи каквото искаше. По време на тази непристойна история тя си повтаряше непрекъснато кода, за да не го забрави. След това той изпадна в несвяст на мокета, сред лекия шум на бръмчащите микропроцесори и миризмата на загрята пластмаса.

Тя бързо записа защитния код на вратата и после се залови за работа с микрофотоапарата, който бе донесла в чантата си заедно с много филми. Почти час и половина по-късно тя прибра фотоапарата и се зае с непосилната задача да го събуди и да го довлече обратно в кабинета.