Ладията на Харон
- Автор: Дю Брюл Джек
- Серия: Филип Мърсър #2
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Год: ИК «Бард»
- ISBN: 954-585-626-2
- Переводчик: Юлия Чернева
- Жанр: Шпионские детективы
Электронная книга - «Ладията на Харон». Краткое содержание книги:
Помага им Аги Джонсън, красивата дъщеря на петролен магнат, която издава тайните на компанията на екотерористите. Но Кериков не е включил в сметката геолога Филип Мърсър.
Мърсър познава всички подходящи хора на всички подходящи места… а може би по-скоро всички неподходящи хора на всички неподходящи места? Той няма намерение да позволи на Кериков да съсипе политиката, икономиката и околната среда на Съединените щати.
Може ли един човек да спре цяла армия?
Ако човекът е Филип Мърсър… отговорът е «Да»!
Стомахът на Мърсър се сви. В гърлото му се надигнаха киселини, които го задавиха с противния си вкус. Той разбра, че е направил съдбоносна грешка и дръпна към себе си лоста, но натискът на вятъра беше твърде силен. Усилията му завършиха с опъване на кабелите между лоста и хоризонталните стабилизатори. Хидропланът се спускаше и колкото и да се мъчеше, той не можеше да го спре. Стрелката на висотомера се завъртя назад. Височината бързо намаляваше. Мърсър се сети за тягата едва когато една изящна ръка се протегна и леко натисна лоста. Двигателят мигновено се успокои. Без да пророни дума, Аги Джонсън седна на мястото на помощник-пилота и добави усилията си към тези на Мърсър. Двамата успяха да изправят носа на самолета. Корпусът престана да вибрира и хидропланът полетя само на трийсетина метра над развълнуваните води.
— Последното, което си спомням, е, че щяхме да се удавим, а сега сме на път да се разбием — каза тя толкова спокойно, че Мърсър се изуми. — Какво ти е? Не можеш да решиш как да умреш?
— Разбира се, че мога. — Той се опита да говори безразлично като нея, успокоен от уменията и да управлява самолет. — Виждам се убит от рикошет на камък в бъбреците. А ти?
— Аз пък не искам да бъда убита от поредната ти идиотска идея. Ясно е, че не знаеш да пилотираш, затова би ли ми казал какво стана?
— Избягахме от «Петромакс Омега» десет секунди преди да потъне. Знам какво си мислиш. Горивото, което се разля, изгоря в огън, какъвто би вдъхновил Данте. Няколко часа по-късно успяхме да стигнем до брега, където намерих този самолет, и реших, че да го открадна, е много по-добра възможност, отколкото главорезите на Кериков отново да ни заловят. Не смятах да излитам, но знаеш как стават тези неща. Докато аз измислих началото на бягството ни, нямам нищо против, че ти се намесваш, за да го завършиш. Знаеш как да приземиш това чудо, нали?
— Имам двеста петдесет и седем летателни часа в дневника си. Къде е най-близката писта?
Мърсър се усмихна чаровно, за да прикрие безпокойството си.
— Това е хидроплан и се намираме само на около седем километра от «Надежда». Но ти можеш да го приземиш, нали?
— По дяволите. — Лицето и отново пребледня. Пръстите и се вкопчиха в лоста на непознатата «Чесна». — Не съм била в хидроплан.
— Разбира се, че си била — пошегува се той. — От известно време сме във въздуха. — Мърсър не обърна внимание на намръщеното и изражение и добави. — Освен това нямаме време да обсъждаме разликата между хидроплана и обикновения самолет, защото «Надежда» е наблизо.
Жълтият кораб беше закотвен в средата на залива на Валдиз, на еднакво разстояние от града и пристанище «Алиеска», на фона на тъмните заснежени планини. Валдиз представляваше неясно петно вляво, уплетен в паяжина от докове и вълноломи, пълни с риболовни кораби и развлекателни яхти.
— Аги, трябва да приземиш самолета. Кериков е на «Надежда» и ти и аз сме единствените хора, които могат да го спрат — сериозно каза Мърсър. — Никога през живота си не съм се предавал и знам, че и ти не си го правила. Ако наистина те е грижа за околната среда, приземи самолета.
Той смяташе да кацнат на вълнолома на «Алиеска», но реши, че нямат време. Щяха да им трябват няколко минути да прекосят пролива и още време, с което не разполагаха, за да стигнат до Анди Линдстрьом в оперативния център. И дори тогава нямаше гаранция, че ще съумеят да попречат на Кериков да включи помпите и да разруши петролопровода. Единственият им шанс беше преди всичко да не му позволят да детонира азота.
Аги не каза нищо, нито загуби време да го погледне. Макар че пилотираше непознат самолет, при това от мястото на помощник-пилота, тя действаше бързо и уверено с контролните уреди. Намали още тягата и издигна още носа. Хидропланът послушно изпълняваше заповедите й, сякаш знаеше, че предишният пилот е некомпетентен и сега се радваше на грижите на професионалист.
Аги спусна самолета над водата и се подготви за приземяване, без да знае какви са атмосферните условия, налягането, посоката на вятъра и другата информация, необходима на пилотите да извършат успешно кацане. Разчиташе на опита си. Висотомерът показваше, че все още са на дванайсет метра над морето, но тя знаеше, че не са повече от шест. Разбра, че Мърсър не е настроил висотомера, когато е излетял. Хидропланът беше много по-голям от самолета, който бе карала, и двата понтона под корпуса го теглеха надолу. Ръцете и краката и танцуваха по контролните уреди като на пианист, изнасящ самостоятелен концерт.