Ладията на Харон

На брега на реката имаше дървена хижа с каменен комин, издигащ се от едната страна като парапет, и ниска веранда. На Мърсър тя се стори най-привлекателната постройка, която бе виждал.

Той насочи лодката към брега и когато се приближи до хижата, видя нещо, от което сърцето му радостно подскочи. Зад ниските смърчове бе завързан червен хидроплан.

Ако в хижата нямаше радиопредавател, то в хидроплана със сигурност имаше.

Мърсър спря до брега на петдесетина метра на юг по реката и угаси мотора. Краката му трепереха, сякаш все още плаваше по водата, и той изчака, докато се успокоят.

Когато скочи от лодката, ботушите му затънаха в камъните. Утринният въздух беше хладен и ухаеше на борове и на мъглата, която се стелеше над върхарите на дърветата. За миг завидя на собственика на хижата, че живее на такова усамотено и красиво място.

Надникна през мръсните прозорци на хижата и видя, че вътре няма никого. Мебелите бяха покрити с прах и от снимките в рамки на полицата над камината висяха паяжини. Обстановката беше примитивна. В кухнята имаше малка мивка, захранвана с желязна помпа, и лагерен котлон. Мърсър очакваше, че и комуникациите ще са първобитни. Най-голямата му надежда беше хидропланът.

Старият «Чесна» беше в безупречно състояние, наскоро боядисан и чист. Мърсър предположи, че едномоторният хидроплан служи за развлечение, а собственикът на хижата използва по-нов самолет или моторна яхта, за да стигне дотам от Анкъридж. Не можеше да повярва, че някой би оставил такъв самолет без охрана през зимата, но не беше в положение да оспорва действията на другите хора.

Надникна в пилотската кабина, за да провери дали има радиопредавател, седна и набързо огледа уредите веднъж, а после още един път, по-внимателно. Мястото, където трябваше да бъде предавателят, беше празно. На таблото нямаше уреди за комуникации.

Мърсър отчаяно удари с юмрук по контролното кормило. Не можеха да мръднат оттам, докато спасителите, търсейки оцелели от «Омега», не стигнеха до хижата. Това можеше да стане след няколко дни, много след като Кериков и съюзниците му от ПАПС взривят петролопровода в Аляска. Мърсър много пъти се бе возил на малки самолети на път за далечни мини и съсредоточено бе наблюдавал пилотите, но не бе взимал уроци по летене. Все се заричаше да го направи, но не му оставаше време. Сега се прокле, че е отлагал толкова дълго.

Контролните уреди пред него му бяха познати и нямаше да е трудно да ги включи, но не беше сигурен как да накара самолета да излети. Накрая реши, че е изтърпял твърде много, за да се откаже. Щом не бе загинал по време на бягството от петролната платформа, тогава нямаше да умре и ако издигнеше хидроплана, прелетеше стотина километра и после го приземеше. И веднага щом осъзна, че е готов да го направи, стомахът му се сви от страх и парализиращото пронизване едва не го принуди да се откаже от решението си.