Ладията на Харон
- Автор: Дю Брюл Джек
- Серия: Филип Мърсър #2
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Год: ИК «Бард»
- ISBN: 954-585-626-2
- Переводчик: Юлия Чернева
- Жанр: Шпионские детективы
Электронная книга - «Ладията на Харон». Краткое содержание книги:
Помага им Аги Джонсън, красивата дъщеря на петролен магнат, която издава тайните на компанията на екотерористите. Но Кериков не е включил в сметката геолога Филип Мърсър.
Мърсър познава всички подходящи хора на всички подходящи места… а може би по-скоро всички неподходящи хора на всички неподходящи места? Той няма намерение да позволи на Кериков да съсипе политиката, икономиката и околната среда на Съединените щати.
Може ли един човек да спре цяла армия?
Ако човекът е Филип Мърсър… отговорът е «Да»!
Алам все още не бе избрал момента, защото сложните пресмятания не бяха по силите му. Той беше войник, а не офицер, и със сигурност не стратег. Хасан Руфти бе дал ясно да се разбере, че петролопроводът трябва да бъде разрушен и не трябва да има абсолютно никаква връзка между взрива и него и Кериков. Руфти и Кериков желаеха елиминирането на членовете на ПАПС. Никой от тях не искаше след това група млади идеалисти да се хвалят какво са направили. Убийството на руснака обаче щеше да бъде много по-трудно. Алам трябваше да се увери, че Кериков ще детонира пакетите с азот и ще активира скритата компютърна програма, която да включи помпените станции, и после да го убие, като го наръга светкавично с нож или го разкъса на парчета с ловната си пушка «СПАС — 12». А най-добре би било, ако Кериков умре, когато Алам задействаше експлозивите, скрити на кораба, но арабинът не знаеше как да нагласи времето за двата удара.
«Вярвай в Аллах — напомни си той — и неговият Пророк ще те напътства.»
— Добре — каза Кериков, прекъсвайки прозрачните му мисли, защото двуличието на арабина беше очевидно. — Време е. Членовете на екипажа би трябвало вече да са пияни и след като детонираме пакетите с азот, няма да забележат, когато напуснем кораба. Това ще ни даде време да взривим «Надежда». Доведи Верховен на мостика. Искам да видя лицето му, когато осъзнае какво е причинил на безценната си околна среда.
«Чесна» беше ярко петно високо над сивите води на пролива Принц Уилям. Хидропланът летеше толкова високо, че бръмченето на мотора му не можеше да бъде чуто от ферибота, движещ се на изток от Суърд към Валдиз. Мърсър се надяваше, че плавателният съд се е отправил натам, докато го използваше за ориентир, за да стигне до Валдиз.
Засега всичко вървеше идеално. Чувстваше се почти удобно на пилотското място. Ръцете и краката му уверено управляваха контролните уреди. До ужасяващата перспектива на приземяването оставаха няколко минути. Най-много го безпокоеше безмилостното движение на голямата стрелка на часовника му. Не можеше да направи нищо, за да я спре или поне да я забави. Самолетът летеше с максимална скорост. Вероятността да стигне до «Надежда» беше толкова малка, че практически не съществуваше.
Отпред се простираше необятната дива пустош на Аляска. Ранната утринна светлина даваше смътна представа за красотата на щата, високите планини, ледените потоци и огромните гори. Ако Мърсър не успееше, Аляска щеше да се превърне в ад на невъобразима разруха. Той познаваше издръжливостта на природата и какво може да направи силата й, за да изчисти белезите, оставени от човешкото присъствие, и макар че процесът беше бавен, природата винаги се възстановяваше. Но замърсяване като замисленото от Кериков щеше да бъде заличено едва след няколко поколения. Аляска щеше да бъде съсипана за цяло хилядолетие.
Мърсър погледна към товарното отделение, за да види дали Аги все още спи.
Само да беше сигурен, че са се отправили в правилната посока. В самолета имаше карти, но Мърсър не познаваше добре района, нито навигационните методи, за да ги използва.
— Господ ми е помощник-пилот, а надеждата — навигатор — със стиснати зъби прошепна той.
Забеляза дълъг, тесен остров на няколко километра от северния бряг на пролива. Вторачи се в него за миг и сетне протегна ръка към картите. Може би в края на краищата щеше да ги използва. Островът беше симетричен и разпознаването му на картата би трябвало да е относително лесно. Видя дълга диря от бяла пяна и осъзна, че това е супертанкер, отправил се на юг от Валдиз. Дори от хиляда метра височина размерите на плавателния съд бяха поразителни.
Докато се възхищаваше на кораба, Мърсър също така осъзна, че танкерът го е спасил от фатална грешка. Хидропланът летеше бързо и щеше да подмине Валдиз. Мърсър промени курса, така че да следва дирята на огромния танкер, и отново погледна часовника си. Нямаше достатъчно време, но трябваше да опита.
Едно от първите неща, на които инструкторът учи начинаещия пилот, е, че използването на хоризонталните стабилизатори трябва да съответства на тягата, за да се избегне загубване на скоростта. Обикновено след словесния урок инструкторът демонстрира това основно правило и уплашва до смърт със стремглаво спускане надолу ученика, който често изхвърля обяда си.
Мърсър не беше взимал уроци по летене и тягата беше силна, когато натисна лоста. Хидропланът реагира като кон, освободен от юздите, и започна да се спуска неконтролируемо. Проливът Принц Уилям изпълни гледката през предното стъкло, като се увеличаваше с всяка изминала секунда. Моторът изсвири пронизително и «Чесна» се разтресе, когато крилете достигнаха и после преминаха точката на издръжливостта си. Самолетът се носеше надолу с двеста и петдесет километра в час.