Ладията на Харон
- Автор: Дю Брюл Джек
- Серия: Филип Мърсър #2
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Год: ИК «Бард»
- ISBN: 954-585-626-2
- Переводчик: Юлия Чернева
- Жанр: Шпионские детективы
Электронная книга - «Ладията на Харон». Краткое содержание книги:
Помага им Аги Джонсън, красивата дъщеря на петролен магнат, която издава тайните на компанията на екотерористите. Но Кериков не е включил в сметката геолога Филип Мърсър.
Мърсър познава всички подходящи хора на всички подходящи места… а може би по-скоро всички неподходящи хора на всички неподходящи места? Той няма намерение да позволи на Кериков да съсипе политиката, икономиката и околната среда на Съединените щати.
Може ли един човек да спре цяла армия?
Ако човекът е Филип Мърсър… отговорът е «Да»!
— Къде отиваме? — Аги възвърна спокойствието си и това изуми Мърсър.
— На пристанището. Знам ли, вероятно все още можем да направим нещо. — Знаеше, че е късно и злото е сторено. Оставаше само да помогне да бъде разчистено. Мърсър чуваше воя на сирените въпреки вибрациите на самолета и бръмченето на двигателя.
Пристанището на Валдиз
Абу Алам си бе оставил съвсем малко време, след като постави експлозивите, за да разбие радиопредавателя на «Надежда», и хукна по палубата. Едва успя да избяга. Намираше се на километър и половина от скалистия бряг в началото на залива на Валдиз, когато чу алармите от пристанището. Кериков беше задействал пакетите с азота. Алам беше твърде уязвим във водното пространство, за да детонира експлозивите на борда на «Надежда». Взривяването щеше да привлече внимание, а той се нуждаеше от време, за да открадне превозно средство, с което да отиде до летището в Анкъридж.
Всяка изминала секунда увеличаваше шанса на Кериков да избяга от обречения кораб, а една от изричните заповеди на Руфти беше руснакът да загине. Алам съчета предпазливостта с желанието си да убие Кериков. Знаеше, че трябва да внимава, докато стигне до сушата. Хрумна му да отиде във Валдиз, но беше много вероятно някой там да го познае като похитителя на Аги Джонсън. По-умно беше да се отправи към «Алиеска», където можеше да спре гумената лодка на малко разстояние от пристанището и да открадне превозно средство по време на суматохата, създадена от детонацията на течния азот.
Алам погледна през рамо и видя, че палубите на «Надежда» са тихи. Младите хора очевидно все още се забавляваха. Арабинът не обичаше да използва експлозиви. Предпочиташе да гледа как жертвите му умират и да усеща страха им, докато животът им изтича през прерязано гърло или дупка от куршум в гърдите. Беше използвал и бомби, но се чувстваше някак излъган, сякаш експлозивите бяха извършили убийствата, а не той.
Голяма вълна повдигна гумената лодка и го принуди да се съсредоточи върху курса. До доковете за товарене на танкери течеше поток, който се вливаше в залива. От двете му страни растяха гъсти гори. Там беше идеалното място да слезе на брега. Макар и от разстояние, Алам видя нисък мост над пролома до водата. Пътят за «Алиеска» минаваше само на двайсет метра оттам.
Абу насочи вниманието си към гумената «Зодиак» и се обърна отново едва когато носът и пореше водата срещу течението на потока и моторът разпръскваше кафява тиня от дъното. Тогава най-после се извърна и мигновено протегна ръка към детонатора в джоба на якето си. От жълтата страна на «Надежда» скачаха дребни фигури. От разстояние те приличаха на пословичните плъхове, които напускат потъващия кораб. Членовете на ПАПС бягаха. Кериков вероятно беше сред тях. Алам не загуби време да разсъждава по въпроса и не забеляза червения самолет, който бързо се отдалечаваше от кораба. Той мислеше само за килограмите умело скрити експлозиви на борда на «Надежда» и за хората, които щяха да бъдат убити. Арабинът извади детонатора от джоба си, набра кода за активиране, видя, че индикаторът светна в зелено, и натисна ENTER.
Досущ сакато малко птиче, което не знае, че не може да лети, аеродинамичният «Чесна» продължаваше да се опитва да издигне Мърсър и Аги Джонсън към небето, докато се носеше по повърхността на залива на Валдиз. Аги се мъчеше да уравновеси хидроплана, използвайки почти цялата си тежест върху десния педал, за да компенсира счупеното ляво крило. Самолетът обаче пълзеше на една страна и носът му сочеше на трийсет градуса встрани от целта на пътуването им.
Мърсър знаеше, че не може да и помогне, затова не докосваше контролните уреди. Той се съсредоточи върху малкото огледало, монтирано високо на таблото, и се загледа в потъващия зад тях «Надежда». Колкото и бързо да се движеха, те сякаш пак оставаха близо до кораба. Ако беше зареден с толкова много експлозиви, че да уплашат Кериков и да го принудят да предприеме самоубийствен скок, на Мърсър и Аги им предстоеше трудно пътуване. Тъй като нямаше какво друго да прави, извади бутилката бърбън и се подкрепи с малко течен кураж.
Плавателният съд изчезна в експлозия от червено, жълто и черно. От корпуса се откъснаха огромни парчета, които се извисиха във въздуха заедно с късове метал, дърво и човешка плът. Разрухата беше пълна. Преди ударната вълна да блъсне хидроплана, главната част на кораба потъна в развълнуваните води на залива. Единственото доказателство за съществуването му остана мазният огън, бушуващ на повърхността, и нещастието на хората, които потъваха към водния си гроб.