Ладията на Харон
- Автор: Дю Брюл Джек
- Серия: Филип Мърсър #2
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Год: ИК «Бард»
- ISBN: 954-585-626-2
- Переводчик: Юлия Чернева
- Жанр: Шпионские детективы
Электронная книга - «Ладията на Харон». Краткое содержание книги:
Помага им Аги Джонсън, красивата дъщеря на петролен магнат, която издава тайните на компанията на екотерористите. Но Кериков не е включил в сметката геолога Филип Мърсър.
Мърсър познава всички подходящи хора на всички подходящи места… а може би по-скоро всички неподходящи хора на всички неподходящи места? Той няма намерение да позволи на Кериков да съсипе политиката, икономиката и околната среда на Съединените щати.
Може ли един човек да спре цяла армия?
Ако човекът е Филип Мърсър… отговорът е «Да»!
В напразен опит да отвлече вниманието си от моментните си тревоги той се замисли за Кериков и как точно руснакът ще разруши петролопровода. Както Анди Линдстрьом бе казал, замразяването на петрола нямаше да е достатъчно, защото тръбата е дебела. Но ако Кериков бе завзел контрола върху компютрите, които управляваха помпите, а Мърсър подозираше, че това е станало чрез Тед Моси, руснакът трябваше само да изчака, докато по-голямата част от линията се втвърди, и после да засили мощността на турбините на помпите до максимум. Течащият по незамръзналите участъци петрол щеше да създаде огромно напрежение, когато стигнеше до замръзналите части. Линията нямаше да издържи на комбинираната мощ на десетте работещи помпени станции и щеше да се разцепи на стотици места там, където бяха поставени пакетите със замразения азот.
Мърсър погледна часовника си. Ако не стигнеше до Валдиз и не предупредеше Анди Линдстрьом за Тед Моси, Кериков щеше да успее. Без да обръща внимание на клонящата към нула стрелка на горивото и почти червените линии на индикаторите за двигателя, той подаде още тяга, увеличавайки скоростта с няколко километра в час. Изминаха още двайсет мъчителни минути, докато хидропланът прелетя над източното крайбрежие на полуостров Кенай и стигна до водите на пролива Принц Уилям.
Мърсър зави леко на север. Град Суърд беше само на четири минути южно от тях, но в съсредоточеността си Мърсър бе пропуснал да забележи, че населеното място е сгушено между планините. Можеше да се приземи там и да си спести предстоящото изпитание.
Изследователският кораб «Надежда» на Планетарния активен природозащитен съюз имаше карнавалния вид на развлекателен кораб, пристигнал в тропически рай. Младите идеалисти вдигаха наздравици за успеха си с бутилки евтино шампанско. Оставаха само час-два до приключването на най-голямата атака срещу индустриалните замърсители на околната среда в историята на природозащитното движение. Всичките им предишни действия — палежите на бензиностанции, митингите, сбиванията, скандиранията и писането на лозунги по стените — бяха довели до този момент. Бяха осъществили всичко толкова лесно, та мнозина от тях решиха, че големите актове на екотероризъм са много по-елементарни от протестите, в които бяха участвали. Неколцина вече говореха за следващия им удар срещу света на индустрията.
Ян Верховен стоеше заобиколен от последователите си в каюткомпанията на «Надежда». В ръката си държеше чаша шампанско и на красивото му лице сияеше усмивка. Той се наслаждаваше на настроението около него и черпеше сили от възхищението на привържениците си. Сините му очи бяха помрачени единствено от факта, че Аги не е там, за да сподели радостта му. Той бе разбрал защо му е върнала пръстена. Аги означаваше много за него, но веселото празненство му помогна да преодолее чувството на загуба. Няколко свободни жени го гледаха с неприкрито обожание, защото слухът за заминаването на Аги се бе разпространил бързо.
Една от тях, девойка на деветнайсет години, привлече вниманието му и когато и се усмихна, тя отвърна на повторния му поглед с недвусмислено изражение на сексуално желание. «Вероятно още тази нощ ще имам нова любовница» — помисли Верховен, докато слагаха поредната чаша с шампанско в ръката му.
— Колко остава още, Ян? — извика някой от дъното на препълненото помещение.
— Съвсем малко — ухили се Верховен. Детонаторът беше в джоба на ризата му. Тънкият мобилен телефон бе притиснат до гърдите му.
На долната палуба под каюткомпанията, където шумната веселба продължаваше, Абу Алам докладваше на Кериков. Той бе прекарал последните три часа в машинното отделение на «Надежда» и бе поставил пластични експлозиви на тръбите за горивото, резервоарите и други стратегически места.
Дрехите му бяха мръсни, смуглата му кожа изцапана с машинно масло, а ръцете му бяха толкова черни, че сякаш беше с ръкавици. Двамата бяха сами в просторната каюта на Ян Верховен. Дебелият килим беше осеян с отпечатъци от стъпките на Алам.
Той разказваше безчувствено къде е поставил взривовете и как се е наложило да убие тримата инженери, които са се приближили до него. Очите му бяха безизразни и неумолими. Арабинът полагаше усилия да сдържи вълнението си и се опитваше да остане невъзмутим под критичния поглед на Кериков.
«Дали се досеща?» — запита се Алам.
За Кериков беше естествено да заподозре предателство от страна на арабина, защото целият им свят се градеше на измама, но Алам не можеше да прецени дали руснакът знае, че покушението ще бъде извършено толкова скоро. Не след дни, а след часове.