Децата на капитан Грант
- Автор: Верн Жюль Габриэль
- Серия: voyages extraordinaires #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Жечо Обов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Децата на капитан Грант». Краткое содержание книги:
В дванадесет и половина часа натовариха толкова храна, колкото всеки можеше да носи за един преход от два дена. Останалите припаси бяха изоставени с колата и палатката. Мълреди се чувствуваше доста добре и можеше да бъде пренесен. Здравето му се възстановяваше бързо.
В един часа всички се настаниха върху сала, който беше привързан о брега. Джон Манглс бе прикрепил на лявата страна нещо като весло, с което Уйлсън трябваше да се бори с течението и да намалява отклонението на сала. Самият той, застанал прав на западната част, се надяваше да управлява сала с помощта на груба лопата. Леди Елена и Мери Грант бяха настанени в средата до Мълреди, а Гленарван, майорът, Паганел и Робърт ги заобикаляха, готови да им помогнат в случай на нужда.
— Готови ли сме, Уйлсън? — обърна се Джон Манглс към моряка.
— Да, капитане — отговори Уйлсън, като стисна веслото със здравата си ръка.
— Внимавай и дръж срещу течението.
Джон Манглс отвърза сала и го тласна във водите на Сноуи. През първите тридесет метра всичко вървя добре. Уйлсън не позволяваше на течението да отвлече сала. Но скоро попаднаха във водовъртежа, салът започна да се върти около себе си и нито веслото, нито лопатата можеха да го задържат в права посока. Въпреки всичките си усилия Уйлсън и Джон Манглс се намериха скоро в положение, което не позволяваше на веслата да действуват.
Трябваше да се примирят. Нямаше никаква възможност да спрат въртеливото движение на сала. Той се въртеше с шеметна бързина и се носеше по течението. Изправен и бледен, със стиснати зъби Джон Манглс гледаше водата, която образуваше въртопи.
Все пак салът достигна средата на реката. В този момент той се намираше на половин миля по-долу от мястото на тръгването. Тук течението беше достатъчно силно, за да разбива водовъртежите, което позволи на сала да придобие известна устойчивост.
Джон и Уйлсън сграбчиха веслата и успяха да насочат сала косо на течението. Благодарение на тази маневра те се доближиха до левия бряг. Бяха на не повече от тридесетина метра от брега, когато веслото на Уйлсън се счупи. Салът бе отвлечен. Джон, с риск да счупи лопатата си, се опита да се съпротивлява. Макар с окървавени ръце, Уйлсън присъедини усилията си към неговите.
Най-сетне те успяха и салът след повече от половин час плаване се удари о стръмния бряг. Сблъскването бе толкова яростно, че дърветата се отделиха едно от друго, въжетата се скъсаха и водата нахлу с буйно клокочене. Пътешествениците едва успяха да се заловят за увисналите над водата храсти. Те притеглиха към себе си Мълреди и двете жени, полупотопени във водата. Всички бяха спасени, но по-голямата част от натоварените провизии и оръжия освен карабината на майора бяха отнесени от течението заедно с остатъците от сала.
Реката бе премината. Малкият отряд се намираше почти без храна и оръжие на тридесет и пет мили от Делегейт, всред непознатите пустинни места на границата на Виктория. Тук не се срещаха нито колониста, нито скуотъри, защото областта е безлюдна, а ако срещнеха някой, той щеше да бъде жесток разбойник или крадец.
Решиха да тръгнат веднага. Мълреди разбра, че ще бъде в тежест и поиска да остане, и то да остане сам, за да дочака помощ от Делегейт.
Гленарван отказа. Те не можеха да стигнат Делегейт за по-малко от три дни, а брега — за по-малко от пет, т.е. на 26 януари. А „Дънкан“ бе напуснал Мелбърн на 16. Какво значение имаха сега няколко часа закъснение?
— Не, приятелю мой — каза той, — аз няма да изоставя никого. Ще направим носилка и ще те носим поред.
Направиха носилка от евкалиптови клони, покрити със зеленина, и Мълреди, ще не ще, трябваше да легне в нея. Гленарван искаше да бъде първият носач на моряка. Той взе едната страна на носилката, а Уйлсън другата и отрядът тръгна на път.
Каква тъжна картина! Колко зле завършваше това така добре започнало пътуване! Те вече не търсеха Хари Грант. Материкът, където го нямаше и където той никога не е бил, заплашваше да бъде фатален за тия, които търсеха неговите следи. И когато тия негови безстрашни съотечественици достигнаха крайбрежието, те нямаше да намерят там дори и „Дънкан“, който да ги върне в родината им!
Този първи ден премина тъжно и мълчаливо. Всеки десет минути се сменяха да носят носилката. На драго сърце другарите на моряка си налагаха тази допълнителна умора, която непоносимата жега увеличаваше още повече.
Вечерта, след един преход само от пет мили, спряха да пренощуват в една горичка от смолисти дървета. Вечеряха с това, което бяха успели да спасят от провизиите. Карабината на майора бе единствената им надежда.
Прекараха тежка нощ. Заваля и дъжд. Денят сякаш се бавеше да настъпи. Тръгнаха отново на път. Майорът можа да стреля само веднъж. Тази злощастна страна бе повече от пустиня, защото дори и животни не я навестяваха.