Пробуждането на демона

Оставаше обаче въпросът с наградата за победата в състезанието.

— Ако идваш тук достатъчно често — заяви кентавърът, сякаш бе прочел мислите му, — ще откриеш онзи, който предвожда дивите коне.

Младият мъж усети как го обземат едновременно приятно вълнение и страх. Тръгнаха си малко след това, ала Елбраян се върна по-късно същата нощ, както и на следващия ден. Едва четвъртия път обаче, около две седмици след първото му посещение, най-сетне се случи нещо.

Беше свеж есенен ден и макар че въздухът между боровете бе все така неподвижен, навън хладният вятър брулеше листата на дърветата и гонеше пухкави бели облаци по тъмносиньото небе. Елбраян отиде първо до могилата, за да изкаже почитта си на онзи, който бе погребан там, после се върна до началото на горичката, защото искаше да почувства вятъра върху лицето си.

И тогава чу музиката.

За миг помисли, че Брадуордън пак е надул гайдата си, после обаче осъзна, че тази мелодия е прекалено нежна, едва доловимо потрепване на земята под краката му и въздуха около него, сякаш самата природа пееше. Музиката не ставаше нито по-силна, нито по-бърза, просто се лееше ли, лееше, докато Елбраян не почувства, извън всякакво съмнение, че това е приветствие, тропот на конски копита и шепот на вятър. Без сам да знае защо, се затича към южната част на горичката.

Там, отвъд тучната ливада, по която пъстрееха безброй диви цветя, стоеше най-прекрасното създание, което младият мъж беше виждал някога — огромен жребец, полускрит в сенките на дърветата.

Елбраян затаи дъх, когато красивото животно (чисто черно, с изключение на белите „ботуши“ на предните крака и бялото петно на челото) излезе на открито. То го преценяваше, помисли си пазителят, преценяваше го, въпреки че вятърът не духаше откъм мястото, където беше застанал, а един обикновен кон не би могъл да го види от толкова далече.

Жребецът започна да рие пръстта с копито, после се изправи на задните си крака и изцвили пронизително. След това препусна напред, сякаш за да покаже на какво е способен, ала не бе изминал повече от десетина метра, когато се обърна и потъна между дърветата.

Елбраян най-сетне си пое дъх. Сигурен бе, че великолепното животно нямаше да се върне този ден, затова си тръгна — не натам, където то бе изчезнало, а обратно към Дъндалис. Откри Брадуордън да си дялка стрели.

— Добре дошъл — подсмихна се кентавърът. — Виждам, че пак си бил в горичката, а?

Елбраян се изчерви, позасрамен, че чувствата му са толкова очевидни.

— Нали ти казах — доволно заяви Брадуордън. — Прекрасно създание е…

— Ама той има ли си име?

— Винаги е различно. Трябва да го откриеш, ако искаш да се приближиш до него.

— И откъде мога да го науча?

— Хлапе, хлапе — поклати глава Брадуордън. — Такова име не се научава, то просто се знае.