Окото на голема
- Автор: Страуд Джонатан
- Серия: Трилогия за Бартимеус #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Христов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Окото на голема». Краткое содержание книги:
Момчето изглеждаше толкова разстроено, като каза това, че Кити почти се ухили доволно.
— Мислех, че си велик джин със страховита сила? — каза тя. — Как така този голем те е победил?
— Устойчив е на магия, ето как. Поглъща енергията ми, ако се приближа. Ти имаш по-голям шанс да го спреш, отколкото аз. — Каза го така, сякаш беше най-нелепото нещо на този свят.
Кити се изопна.
— Много благодаря.
— Сериозно. Големът се контролира чрез ръкопис, скрит в устата му. Ако се приближиш и дръпнеш ръкописа, големът ще се върне при господаря си и отново ще се превърне в глина. Виждал съм го да се случва веднъж, в Прага.
Кити кимна отнесено.
— Това не звучи много трудно.
— Очевидно ще трябва да проникнеш през задушаващата черна мъгла, която виси около него…
— О… да.
— И да избегнеш размахващите се юмруци, които могат да пробиват бетон.
— Аха.
— Освен това няма нищо сложно.
— Ами, ако е толкова лесно — разпалено попита Кити, — как така магьосниците не са го спрели?
Джинът се усмихна студено.
— Защото се изисква лична смелост. Те никога не правят нищо лично. Разчитат на нас през цялото време. Мандрейк ми дава заповед, аз се подчинявам. Той си стои вкъщи, аз излизам навън и страдам. Така стават тези неща.
Гласът на момчето бе станал като на старец. Кити кимна.
— Звучи тежко.
То сви рамене.
— Така стават нещата. Нямам избор. Затова толкова се интересувам от това, че дойде да спасиш Хирнек. Нека си го кажем, това беше глупаво решение и не се налагаше да го вземаш. Никой не те принуждава към нищо. Направи грешка, но заслужаваш възхищение. Повярвай ми, наистина е разнообразие да видя подобно нещо, след като съм се мотал около магьосниците толкова дълго време.
— Не съм направила грешка — рече Кити. — От колко дълго време?
— Пет хиляди години, може би повече. С прекъсвания. Винаги има почивка през вековете, но точно когато една империя падне, винаги се издига друга. Британия е просто поредната.
Кити погледна навън в сенките.
— И Британия също ще падне, с времето.
— О, да. Вече се показват пукнатините. Трябва да четеш повечко, ще забележиш характерните показатели. Аха… долу има някой. Най-после…
Момчето се изправи. Кити направи същото. До ушите й достигнаха звуци от боричкане и няколко ругатни, носещи се нагоре по стълбището. Сърцето й започна да бие по-бързо. За пореден път се зачуди дали да не избяга; за пореден път потисна инстинкта си.
Джинът я погледна косо и се ухили. Зъбите проблеснаха ослепително бели.
— Знаеш ли, много ми хареса разговорът ни — каза той. — Надявам се да не ми наредят да те убия.
Момиче и демон стояха заедно, чакайки в тъмнината. Нагоре по стълбите се изкачваха стъпки.
43
Натаниел бе ескортиран до Уайтхол в бронирана лимузина, придружаван от Джейн Фарар и трима мълчаливи офицери от нощната полиция. От лявата му страна седеше Якоб Хирнек, а от дясната — полицай. Натаниел забеляза, че полицаят имаше много скъсани и съдрани места по униформата и че ноктите на огромните му, мазолести ръце бяха начупени. Въздухът бе натежал от миризмата на мускус. Той погледна косо към Джейн Фарар, която седеше невъзмутимо на предната седалка и се усети, че се чуди дали и тя не беше върколак. Като цяло се съмняваше; изглеждаше прекалено спокойна, с прекалено крехко телосложение. Но все пак, човек никога не знаеше.
В Уестминстър хол Натаниел и Якоб бяха отведени право в голямата приемна зала, където таванът сияеше от наблюдателни сфери, а министър-председателят и лордовете седяха около полираната маса. Странно, но не се виждаха никакви деликатеси за ядене, което показваше сериозността на ситуацията. Пред всеки министър имаше по едно скромно шише газирана вода и чаша. Началникът на полицията сега седеше в почетния стол до министър-председателя, а лицето му грееше от задоволство. Госпожица Уитуел бе пратена на едно от нисшите места. Натаниел не я погледна. Очите му не се отделяха от министър-председателя в търсене на някакви знаци; но господин Девъро съзерцаваше масата.
Присъстваха единствено старшите министри. Господин Мейкпийс го нямаше. Ескортиращите офицери отдадоха чест на началника на полицията Дювал и по негов знак се изнесоха от стаята. Джейн Фарар пристъпи напред. Изкашля се леко.
Господин Девъро вдигна очи. Въздъхна като човек, на когото предстоеше да извърши нещо неприятно.
— Да, госпожице Фарар? Имате ли нещо да докладвате?
— Да, сър. Господин Дювал осведоми ли ви за подробностите?