Преди да увиснат на въжето
- Автор: Аберкромби Джо
- Серия: Първият закон #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Александър Ганчев
- Жанр: Другая проза
Электронная книга - «Преди да увиснат на въжето». Краткое содержание книги:
— А може би ще е добра идея да обсъждате това, след като излезем от града — промърмори Лонгфут, като поглеждаше нервно назад към празните улици.
— Прав е — каза Лутар. — Това място има зловеща атмосфера…
— Майната й на атмосферата — изръмжа Феро. — Майната ти и на теб. Защо да минавам от другата страна? Какво толкова има за мен от другата страна на тази река? Обеща ми отмъщение, дърт бял мошенико, а какво получавам — лъжи, дъжд и лоша храна. Защо да продължавам да те следвам и крачка по-нататък? Кажи де!
— Моят брат Юлвей ти помогна в пустинята. Ако не беше той, щеше да умреш там. Дала си му дума…
— Дума, а? Ха! Думата е верига, която лесно се къса, старче. — Тя тръсна рязко ръце пред себе си, все едно късаше нещо във въздуха. — Ето. Сега съм свободна. Не съм обещавала да ставам ничий роб!
Баяз изпусна дълга въздишка и се прегърби уморено на седлото.
— Животът е достатъчно труден и без твоята намеса, Феро. Защо? Защо винаги избираш трудния път пред лесния?
— Може би бог е имал нещо предвид, за да ме създаде такава, въпреки че не знам какво точно. Какво е Семето?
Право в целта. Когато изрече думата, през лицето на стария бял премина внезапен спазъм.
— Семе? — промърмори озадачен Лутар.
— Може би е по-добре да не знаете. — Баяз изгледа начумерено учудените лица на другите.
— Не става. Ако пак заспиш за седмица, искам да знам с какво се захващаме и защо.
— Вече съм напълно възстановен — сопна се Баяз, но Феро знаеше, че това е лъжа: той изглеждаше още по-сбръчкан, по-остарял и по-изнемощял. Може и да беше буден, да беше в състояние да язди и да говори, но не беше възстановен. Нея не можеше да я излъже с подобни твърдения. — Това повече няма да се повтори, можеш да разчиташ на…
— Ще те попитам пак и този път искам кратък отговор. Какво е Семето?
Баяз я погледна изпитателно в очите и тя устоя на погледа му.
— Добре тогава. Ще поседим под дъжда да обсъдим нещата от живота. — Той обърна коня си и спря на крачка от началото на моста. — Семето е едно от имената за онова, за което Глъстрод копа дълбоко в земята. За онова, което после използва, за да направи всичко това.
— Това? — избоботи Деветопръстия.
— Всичко това. — Първия магус описа дъга около себе си. — Семето унищожи най-великия град на света и опустоши земята около него за вечни времена.
— Значи е оръжие — предположи Феро.
— То е камък — обади се неочаквано Кай. Седеше прегърбен на капрата на каруцата със зареян в нищото поглед. — Скала от подземния свят. Останала тук заровена от времето, когато Еуз прогонил дяволите от земята. Семето е плът от Другата страна. Парченце от материята на самата магия.
— Точно така — прошепна Баяз. — Поздравления, господарю Кай. Явно има поне една област, в която вече не си пълен невежа. Е? Достатъчно отговори ли получи, Феро?
— Един камък е направил всичко това? — Деветопръстия не изглеждаше доволен. — И за какво ни е такова нещо, мамка му?
— Мисля, че някои от нас вече се досещат. — Баяз погледна Феро право в очите и се усмихна зловещо, сякаш четеше мислите й.
А може би наистина успяваше. Не бяха тайна за никого.
Истории за дяволи, копаене и древни мокри руини, нищо подобно не интересуваше Феро. Тя мислеше как цялата огромна империя на Гуркул се превръща в безплодна мъртва земя. Как хората изчезват и императорът им потъва в забвение. Градовете й стават на прах. Мощта й остава само спомен. В главата на Феро бушуваше жажда за смърт и отмъщение. Тя се усмихна.
— Добре — каза. — Но защо съм ти притрябвала аз?
— Кой е казал, че чак толкова си ми притрябвала?
— Хм — изсумтя Феро. — Ако не беше така, нямаше да ме търпиш толкова време.
— Вярно.
— Тогава защо?
— Семето не може да бъде докоснато. Дори да гледаш в него е болезнено. След падането на Глъстрод влязохме с императорската армия в опустошения град да търсим оцелели. Не открихме нито един. Само ужас, руини и трупове. Неизброимо много трупове. Погребахме стотици хиляди в огромни ями, по сто тела във всяка. Работата се проточи дълго. Веднъж една от ротите попадна на нещо странно в руините. Капитанът й го донесе на Ювенс, увито в наметалото си. Още преди залез-слънце човекът се съсухри и умря. И цялата му рота също. Косата им опада, телата им се сбръчкаха. За по-малко от седмица всичките сто мъже бяха трупове. Но Ювенс остана незасегнат. — Баяз кимна към каруцата: — За тази цел Канедиас е направил кутията и затова сега тя е с нас. За да ни предпазва. Никой от нас не е в безопасност. Никой освен теб.
— Защо аз?
— Никога ли не си се питала защо не си като другите? Защо не виждаш цветове? Защо не изпитваш болка? Ти си това, което бяха Ювенс и Канедиас. И Глъстрод. Дори самият Еуз.