Непознати във влака. Дълбока вода. Крясъкът на кукумявката

— Само го казваш, но не го мислиш.

— Нима? Съжалявам.

Някак странно го избиваше на мекушава отстъпчивост и неприязън едновременно. Осъзна, че се е усмихнал.

— Хайде да забравим за тоя разговор, а? Какво ще вечеряме?

— Искам да бъда сигурна, че ако реша да го поканя вкъщи, ти няма да се държиш грубо.

Вик преглътна. За принципа ставаше дума, а не конкретно за Карпентър и Мелинда. Усети, че отново по силата на навика се усмихва.

— Разбира се, че можеш да го доведеш вкъщи, скъпа. Извинявай, че избухнах. — Замълча, но понеже Мелинда не продума, продължи: — Кога би искала да го поканиш? Защо не още тия дни на вечеря?

— Няма нужда да се престараваш!

Мелинда нервно въртеше на пръста си някаква връв. Това го дразнеше нетърпимо, колкото и да се опитваше да не обръща внимание.

— Какво ще вечеряме, скъпа? Да отида ли да приготвя нещо?

— Аз ще приготвя — отвърна Мелинда и се завтече към кухнята.

Понякога в съзнанието му се надигаше вихър, който сякаш брулеше тъмните очертания на горски върхари. В такива моменти мисълта му изпреварваше действията и той се виждаше да събаря пепелници от масата, да чупи охлювни черупки между пръстите си, което така и не ставаше, защото винаги успяваше да се овладее. Нито веднъж ръцете му не нарушиха плавните си сръчни движения — малки, пухкави, добротворни ръце, чисти като на лекар, освен когато ги изцапваше с мастило в печатницата. Охлювите все така обичаха тия ръце и бавно, но уверено пълзяха по палеца му, дори без слабият им взор да е примамен от листо маруля.

Най-сетне натрапчивата мисъл за брулените горски върхари се избистри в ясния спомен за връхлитаща планинска буря в Австрия. Тогава беше десетгодишен. Баща му беше още жив и тримата с майка му бяха предприели едно от ежегодните си пътувания до Европа. Баща му беше инженер-консултант по жиростатика и въпреки че беше подсигурен със солидна рента цял живот беше създавал впечатлението, че работи непрестанно, че пред него стои за разрешаване основният практически проблем да си изкара хляба, който всъщност имаше наготово, и да гони повишение, което не беше за него условие за съществуване. Спомняше си всичко много добре. Баща му беше приключил две-триседмичната си работа в Париж и преди да се върнат вкъщи, тримата прекараха част от отпуската в Мюнхен и Залцбург. Отседнаха в един хотел съвсем като в приказките (на Волфгангзее ли беше или пък на Фушлзее?). Беше зима — нямаше сняг, но се очакваше всеки момент да завали. И тогава от планинския скат срещу техния прозорец връхлетя бурята. Вик помнеше как бе зъзнал въпреки добре уплътнените прозорци и дебелите хотелски стени и как нищо не можеха да направят срещу студа, защото колкото и силно да беше отоплението на хотела, за случая не беше достатъчно. Баща му, крайно изискан човек, комуто тежеше съзнанието за материалното му превъзходство над повечето хора, не би се оплакал дори и при много по-ниска температура. Richesse oblige24. Бурята се задаваше откъм планината, която изглеждаше зловещо близка и тъмна, като несъкрушим исполин с незнайна мощ. Очертанията на дърветата по върховете се извиваха на всички страни, сякаш изтезавани от побеснелия, напиращ вятър, се мъчеха да се изтръгнат от корен, за да му се изплъзнат. С глас, който прикриваше собствената му възбуда, баща му каза: „Този облак ще навее сняг“, а облакът беше почти черен, толкова черен, че стаята им беше притъмняла като да беше нощ. И когато черният облак се реши да се изтърколи към тях по планинския скат, помитайки дърветата в тътнещ порой, Вик побягна от прозореца и се сви в отсрещния ъгъл на стаята. Помнеше изненаданото и разочаровано лице на баща си, докато го изправяше на крака. Успя да се задържи прав, но не можа да си наложи да се върне до прозореца, колкото и да настояваше баща му. Страх го беше не от бурята, а от мятащите се в безреда дървета.