Малката Дорит (Избрани творби в пет тома. Том 3)
- Автор: Диккенс Чарльз
- Серия: Избрани творби в пет тома #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невяна Розева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Малката Дорит (Избрани творби в пет тома. Том 3)». Краткое содержание книги:
Гласовете на мистър и мисис Мийгълс и на Дойс долитаха съвсем ясно откъм градинската порта. Когато чу да споменават името на Мини, Кленъм извика: „Тя е тук, с мене.“ Чуваха учудените им възклицания и смехове, докато се приближаваха, но щом се събраха заедно, всичко стихна и Рожбата се измъкна.
Мистър Мийгълс, Дойс и Кленъм закрачиха мълчаливо край речния бряг, озарени от изгряващата луна; това продължи кратко време, а сетне Дойс изостана и влезе в къщи. Мистър Мийгълс и Кленъм продължиха да вървят още известно време мълчаливо, докато най-после първият наруши тишината.
— Артър — каза той, назовавайки го за пръв път така интимно, — спомняш ли си, когато ти разказах, докато се разхождахме напред-назад една сутрин и оглеждахме марсилското пристанище, за чувството, което имаме с мама, че малката сестричка на Мини, която почина, като че ли расте заедно с нея и се променя, както се променя Мини?
— Спомням си.
— Спомняш ли си думите ми как в мислите си никога не сме успявали да разделим тези сестричета-близначки и как сме си представяли, че каквото е Рожбата, това е и другата?
— Да, помия.
— Артър — каза мистър Мийгълс сломено, — тази вечер аз довеждам тази представа още по-далеч. Тази нощ, мой мили приятелю, аз имам чувството, че ти много нежно си обичал моето мъртво дете и че си го загубил, когато е било на възрастта на Мини.
— Благодаря! — промълви Кленъм. — Благодаря! — и му стисна ръката.
— Искаш ли да влезем вътре? — запита мистър Мийгълс.
— След малко.
Мистър Мийгълс остана назад и той се намери сам. След като бе повървял около половин час край речния бряг под кротката светлина на луната, той бръкна в джоба си и измъкна нежно букетчето рози. Може би ги бе сложил до сърцето си, а може да ги бе допрял и до устните си, но така или иначе, той коленичи на брега и внимателно ги пусна по течението на реката. Бледи и нереални на лунната светлина, розите бяха отнесени от водата.
Лампите бяха запалени, когато той влезе в къщи, и огрените лица, включително и неговото собствено, скоро се развеселиха. Разговаряха за най-различни неща (съдружникът му за пръв път беше толкова забавен събеседник), после си разотидоха да спят. А цветята, бледи и нереални на лунната светлина, се носеха надолу по реката; и по-големи неща, които някога сме скътвали в гърдите, близо до сърцето, отплуват така от нас към вечните морета.
Глава XXІX
Мисис Флинтуинч продължава да сънува
Къщата в Сити запазваше мрачната си недодяланост през всички гореописани промени и болната в нея продължаваше да води все същия еднообразен живот. Сутрин, обед и вечер, сутрин, обед и вечер следваха по реда си, всяка с присъщата си монотонност, с все същото неохотно завъртване на същата машинария, като някакъв бавен часовник.
Столът на колела, и той сигурно си имаше своите спомени и мечти, както става с всяко място, което е превърнато в постоянна човешка обител. Представи за разрушени улици и променени къщи, такива, каквито са били на времето, в което обитателката на стола ги е познавала отблизо; образи на хора, каквито са били тогава, почти непроменени в спомените въпреки изминалите години; кой знае колко подобни неща бяха припомняни в скуката на мрачните дни. Да се спрат стрелките на забързаното ежедневие в оня час, в който ние самите сме били изхвърлени от него; да си представим, че и човечеството замира, когато ние сме били принудени да се приковем неподвижни; да преценяваме промените, извършвани вън от нашия взор, единствено с жалката мярка на нашето еднообразно и ограничено съществование: в това се изразява непълноценността на мнозинството инвалиди и умствената болнавост на почти всички отшелници.
Но към какви сцени и кои актьори се връщаше суровата жена, докато седеше от пролет до пролет в единствената си тъмна стая, това знаеше само тя. Мистър Флинтуинч, чието кисело присъствие я обгръщаше ежедневно като някаква странна механическа сила, би могъл може би да я накара да му каже, ако тя не беше тъй упорита; но тя беше по-силна от него. Що се отнасяше до мистрис Ефри, да наблюдава законния си повелител и своята саката господарка със сащисано лице, да снове из къщата след мръкване с престилка, метната над главата, вечно да се ослушва за странните шумове, а понякога и да ги чува, и никога, никога да не успява да се измъкне от своето призрачно, полусънно, сомнамбулно състояние — това бе занимание, предостатъчно за нея.