Балкански грешник (Разказите на един авантюрист)

Не ми е известно по кръвен път ли се предава, в дъното на мозъка ли дреме, плод на житейски кръстоски ли е, но много силен беше у Сеид Османоглу бащинският инстинкт. Само че в неподходящо време се беше пробудил. Всяка коза за свой крак, всеки гледа себе си. Ни род да събереш край теб, ни вярна челяд да поведеш нанякъде. А бащинството беше потребност на душата му — да закриля, да напътва, да се грижи за своите. И едновременно сам да грее сърцето си във верния кръг на близките хора. Мисля си сега, че това ще да е била истинската причина, за да премахне той всичко в Анталия и да тръгне за Истанбул. Родът трябва да следва бащата до смъртния му час. Но ако планини и морета ги разделят, ако нещо пречи на синовете да бдят до баща си, той, като по-силен и смел, сам ще тръгне да ги намери. За да им даде своето покровителство и своята любов. Аз се случих да помагам на Сеид ефенди за тоя поход към челядта му, а докато помагах, сам станах едно от децата му.

На всичко бях готов за него. Ако той имаше нужда да е баща, аз имах нужда да съм син. Намерихме се двамата по никое време. Израсъл бях вече, мъж бях, но разбирам колко ми е липсвал дотогава родният баща. То и сега ми липсва. Макар да не съм го виждал, като се замисля за миналото, и него търся в себе си. Ама помниш, че дори гроба му не намерих в Гърция и какъв помен му направих в бахчата с доматите. Като бях малък, чичовците ми го заместваха донякъде. И голямото семейство, в което растях. Разглеждал съм му снимката, много пъти съм питал мама какъв е бил, как е изглеждал. И тя описваше, колкото можеше. Очите му били сиви, със зеленинка в дълбокото.

Подобни очи имаше и Сеид Османоглу. Казах му го веднъж. Двамата отивахме от кантората към дома му и си приказвахме. На всяка крачка той спираше — не може хем да върви, хем да говори. И като рече нещо, гледа те право в очите, сякаш изпитва слушаш ли и доколко схващаш. Държи те пред себе си, като че книга чете, а и ти не можеш да не забележиш очите му. Сиви, с малко зелено край зениците и леко замъглени от старческа влага. И аз ни в клин, ни в ръкав продумах, че баща ми е имал същите очи. За съвсем друго говорехме и аз прекъснах приказката. Поехме пак мълчаливо и след малко усещам как старецът подпъхна ръка и леко ме стисна над лакътя. Нищо не рече, само това стискане, но показа, че е разбрал какво ми е на сърцето. Че го припознавам за баща. И стори ми се тогава — и той ме припозна за син.