Небесносини грехове

За момент помислих, че тя ще тропне с крака си по земята или по-скоро с този на Мюзет.

- Те се отзоваха на моя повик, и на ничий друг.

- Не те ли притеснява, че децата на мрака се пробуждат? Не те ли плаши това?

- Работих дълго и упорито, за да събера достатъчно сила и да събудя децата на мрака.

Поклатих глава.

- Днес я почувства, Бел, как можеш да стоиш тук и да не разбираш, че не твоята сила се е повишила, а че тя се събужда?

Бел Морт поклати глава.

- Non, ma petite, искаш да ме разубедиш от отмъщението ми. Никога не забравям обида и винаги се грижа някой да плати цената за това.

- Тя се приближи към нас и искрящото острие на силата □ се завъртя около широката ми пола, но този път не накара дъхът ми да спре.

Това беше сила и тя пропълзя по кожата ми като редици от маршируващи насекоми, но не беше съблазнително, не беше нещр специално. През всички ни се беше изляла толкова много сила, че тази вечер нямахме сили за повече забавления.

Тя прокара ръка надолу по гърдите на Майка и усетих как тялото му се напряга, но това не беше ефектът, на който тя беше свикнала. Докосна лицето на Жан-Клод и той □ позволи.

- Прекрасно както винаги, Бел.

- Не, не както винаги - възрази тя. След това се обърна към мен.

Не исках да ме докосва, но знаех, че сега можех да □ позволя да го направи. Не беше тук телом, не наистина, и това ограничаваше силата □. С разума си го знаех, но студеното чувство в стомаха ми не беше толкова убедено. Насилих се да стоя мирно, докато тя допираше лицето ми с тази излъчваща светлина ръка. Ръката □ не точно изгаряше, там, където ме докосваше, но беше горещо, и силата, която се разпространяваше от нея и се спускаше по тялото ми като гореща вода, която се излива от лицето ми надолу по тялото. Това ме накара да потреперя и за пожелая да се отдръпна, но можех да го преглътна. Не се налагаше да се дърпам. Не се налагаше да бягам.

Тя дръпна ръката си и между нея и кожата ми остана усещането за сила. Тя се избърса в полата си, в полата на Мюзет. Почудих се дали Мюзет е още тук? Дали знае какво става? Или се е махнала, само за да се завърне, когато Бел приключи?

Най-накрая се обърна към Деймиън. Той се притисна плътно към мен, като куче, което се страхува да не го наранят, но не побягна.

Бел го докосна по лицето. Той трепна, избягвайки погледа □, но докато стоеше на колене да краката ми и не му се случи нищо по-лошо от усещането за силата върху кожата му, той вдигна бавно поглед. В очите му имаще нещо подобно на удивление, а зад него -триумф.

Бел дръпна рязко ръката си, сякаш тя бе тази, която беше изгорена.

- Деймиън е от моята кръвна линия, не от твоята, Жан-Клод. Не твоята сила усещам в него. - Тя ме погледна и върху това красиво, неземно лице имаше нещр, което не можех да разбера. - Защо усещам твоята сила в него, Анита? Не неговата в теб, а твоята в него?