Момчешки живот

Ако пистолет, бърза кола и да си по-пиян от Олтаропоклонник125 правеше човек умен, то Дони беше Коперник, Да Винчи и Айнщайн заедно, измесени в тестото на гениалността.

Прелетяхме край Саксън Лейк и червената скала.

— Тпруууу, тпрууу, Чворище! — извика Дони на колата и настъпи спирачката. Забавихме достатъчно, за да успее да извърти шевито надясно и по черен път, без да ни вреже в дърветата. След това отново настъпи газта и направо литнахме през петдесетте ярда от Шосе 10 до малката бяла къща с покритата веранда, която се намираше в края на пътя. Познавах къщата. Червеният „Мустанг“ все тъй си беше паркиран под зеления пластмасов навес, но липсваше старият, прояден от ръжда „Кадилак“. Розовата градина също си беше там, пълна с тръни, но без цветя.

— Тпрууу! — извика Дони и неговото Чворище с подскачане спря пред входа на къщата на г-жа Грейс с лошите момичета.

Бог да ми помага, казах си. За какво беше всичкото това?

Дони слезе от колата, все още с пистолета в ръка. Показа ми грозната му мутра.

— По-добре да си тук, когато изляза. По-добре бъди тук, щото иначе ще те намеря и ще те убия! Ясно?

Кимнах. Дони Блейлок вече беше убил едного. Твърдеше го г-н Долар. Не се и съмнявах, че ще го стори отново, тъй че задните ми части си останаха залепнали за седалката. Дони се олюля до вратата и почна да тропа по нея. Някой му изкрещя отвътре. Той изби вратата с ритник и нахълта в къщата с крясъци:

— Къде е тя? Къде ми е шибаната жена?

Бях загазил ужасно, това беше ясно. Кой знае защо в смръзнатия си от страх мозък си помислих, че д-р Лезандър не може да е човекът, убил онзи мъж при Саксън Лейк; това трябваше да е Дони Блейлок. Г-н Долар бе чул за него от Сим Сиърс. Дони Блейлок беше убиец, не д-р Лезандър!

Дони изникна от къщата няма и трийсет секунди след като бе нахлул вътре. Държеше едно момиче за русата коса и я влачеше, а тя се бореше и ругаеше.

Момичето беше Лейни, която бе навила езичето си срещу мен в онзи знаменателен ден.

— Влизай в тая кола! — изрева Дони, докато я мъкнеше по земята.

Лейни носеше розово потниче с презрамки и пурпурни тесни панталони, а едната й сребърна обувка бе паднала.

— Влизай вътре, и то бързо!

— Пусни ме бе! Пусни ме, кучсин!

От къщата изникна червенокосата, пълна г-жа Грейс, която носеше бял пуловер и сини джинси, достатъчно големи да се проведе в тях вечеринка с танци. На лицето й беше изписано зловещо изражение, а в дясната си ръка държеше тиган, който вдигна, за да удари Дони по главата.

Той я простреля. Бам! Раз и готово.