Момчешки живот

Знаеш ли какво ми се струва?

Спомних си как гаснат лампите и блясват прозорците на мъничките къщички.

Струва ми се, че ако намериш нощна птица, която не пие мляко, ще намериш и своя убиец.

Натиснах спирачката. Внезапното ми действие изненада дори Рокет. Колелото леко поднесе при спирането.

Стоя буден цяла нощ, слушаше радиопредаванията си, беше казала г-жа Лезандър.

Преглътнах с усилие. Все едно имах кутия „Пет Милк“ затъкната в гърлото.

Понякога стои буден до сутринта и слуша чуждите страни.

— О, не! — прошепнах. — О, не, не може да е доктор Ле…

Една кола спря редом с мен, толкова близо, че за малко да ми одере крака, а след това зави, за да ми блокира пътя. Беше тъмносин, приведен ниско шеви, чийто заден калник бе смачкан и по него се бе петносала ръжда като обрив от отровен бръшлян. От огледалото за задно виждане висеше заешка глава на черен квадрат. Двигателят на шевито бумтеше и гъргореше под капака, а цялата кола потреперваше от спотаената отдолу сила.

— Ей, момче! — подвикна през спуснатото надолу стъкло мъжът зад волана. Воланът беше покрит със синя кожа. — Ти си онова малко лайненце Макенсън!

Гласът му бе завален, а клепачите на червените му очи — полуспуснати. Дони Блейлок се беше наквасил като платно на пробита гемия. Лицето му бе ръбесто като недорязана скала, мазна запетайка висеше от тъмната му, дебело зализана с брилянтин коса.

— Помня тъ — каза той. — Къщата на Сим. Малко копеленце.

Усетих как Рокет потреперва. Колелото внезапно се втурна напред и се удари в шевито като териер, нападащ доберман.

— Видел си разни рабти дет не е требало — продължи Дони. — Праиш ни разни проблеми, нали?

— Не, сър — казах.

Рокет отстъпи и се удари отново в колата.

— О, напротив. Пищака ще се радва да те види, момче. Много ще да си поприказвате за тия твой големи зъркеля и твоя голям плювалник. Качвай се!

Ако сърцето ми вземеше да бие по-силно, можеше да си изскубне корените и да изхвърчи от гърдите ми.

— Казах, качвай се. Веднага! — Дони вдигна дясната си ръка.

В нея държеше пистолет, а дулото му бе насочено към мен.

Рокет отново нападна колата. Колелото ме беше спасило от Гордо Бранлин, но срещу този мръсен плъх и неговия пистолет беше безсилно.

— Ще ти гръмна шибаната глава след две секунди! — закле се Дони.

Бях изплашен почти до смърт, а каквото оставаше — трепереше от ужас. Дулото на пистолета ми се струваше голямо като оръдие. Представляваше убедителен аргумент. Наум чувах как мама крещи, докато оставях Рокет и се качвах в колата, но какъв избор имах?

— Ще се повозим сегинка — обеща Дони.

Наведе се през мен — като направо ме удуши със задавящата смрад на вкиснала пот и домашно производство уиски — и тресна вратата с удар. Настъпи здраво газта, докато шевито не заръмжа и не се покатери на банкета, преди той да успее да го изправи. Погледнах през рамо към Рокет, който бързо се стопяваше. Малко пластмасово хавайско момиче танцуваше люлееща хула на задния прозорец на шевито.