Момчешки живот
- Автор: МакКаммон Роберт Рик
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Изток-Запад“
- ISBN: 978-619-152-271-2
- Переводчик: Елена Павлова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Момчешки живот». Краткое содержание книги:
— Съгреших — казах и, преди да успея да ги спра, в очите ми нахлуха сълзи.
Започнах да разказвам на родителите си колко съжалявам, че съм се молил Смъртта да се оттегли от Ребъл. Бях съгрешил, понеже другарят ми бе толкова зле наранен, че трябваше да му се позволи да умре. Искаше ми се да не се бях молил. Исках да мога да запомня кучето си каквото е било — с весел поглед и нащрек, преди да се превърне в труп, живеещ по чистата сила на егоизма ми. Копнеех за това, желаех го — но бях съгрешил и се срамувах от това.
Пръстите на татко въртяха чашата за кафе отново и отново. Това му помагаше да обмисля нещата, а в случая имаше много неща за обмисляне.
— Разбирам — каза той и никога не съм посрещал с такова облекчение тази дума. — Знаеш ли, на света няма грешки, които не могат да бъдат поправени. Нужно е само желание да ги отстраниш. Понякога е трудно обаче! Понякога боли, когато оправяш грешките си, но въпреки всичко трябва да бъде сторено… — той спря поглед върху мен. — Знаеш какво трябва да бъде направено, нали?
Кимнах:
— Да заведем Ребъл обратно при д-р Лезандър.
— И аз така мисля — каза татко.
Щяхме да го сторим на следващия ден. По-късно същата нощ, когато наближи времето ми за лягане, отнесох на Ребъл парче от пържолата си. Беше чудесна награда за истинско куче. Надявах се, че може да я изяде, но той само я помириса и после пак се втренчи в гората, сякаш очакваше някой да дойде за него.
Аз вече не му бях господар.
Седнах до него, а студеният вятър ни заобикаляше. Ребъл издаваше тихи скимтящи звуци дълбоко в гърлото си. Остави ме да го погаля, но се намираше някъде другаде. Спомних си го като пале, пълен с безгранична енергия, омагьосан от жълта топка със звънче в нея. Спомних си всички пъти, когато се бяхме надбягвали, и като истински южняшки джентълмен, той винаги ме оставяше да спечеля. Спомних си как сме летели над хълмовете през лятото. Дори и това да е било само във въображението ми, все пак беше по-истинско от истината. Поплаках си малко. Всъщност доста.
Изправих се и се обърнах към гората. Казах:
— Там ли си, Карл?
Той не отговори, разбира се. Винаги е бил срамежливо момченце.
— Подарявам ти Ребъл, Карл! — казах. — Става ли?
Не получих отговор. Но той беше там. Знаех, че е там.
— Ще дойдеш ли да го вземеш, Карл? Не искам да остава сам много дълго!
Просто тишина. Просто тишина, която се вслушва.
— Карл? — подвикнах. — Ти нямаш белези от изгарянето, нали? Дали и Ребъл ще… бъде какъвто си беше?
Обаждаше се само вятърът. Вятърът и нищо друго.
— Сега влизам вътре! — казах. — И няма да изляза повече!
Погледнах към Ребъл. Вниманието му бе насочено към гората, а опашката му лекичко се поклащаше. Тръгнах към къщата, затворих вратата и изключих лампата на задната веранда.
Много след полунощ се събудих от щастливото джафкане на кучето ми. Знаех какво ще видя, ако отида при задната врата. Но беше най-добре да ги оставя да се опознаят двамата, без да им се меся. Обърнах се на другата страна и оставих съня да ме вземе.
На следващия следобед, при д-р Лезандър, татко и докторът ме оставиха насаме, докато се сбогувам с Ребъл. Той ме близна със студения си език. Аз погалих обезформената му глава и го потупвах известно време, а след това моментът настъпи. Д-р Лезандър беше приготвил формуляра и татко вдигна химикалката в готовност да чуе последното ми решение.
— Татко? — казах. — Той е моето куче, нали?
Татко ме разбра.
— Да, разбира се — отвърна и ми подаде химикалката.
Оставихме при д-р Лезандър формуляра със заглавие „Случай #3432“, с моето име написано на пресечената линия.
Когато отново се прибрахме у дома, обиколих дворчето на Ребъл. Изглеждаше толкова мъничко. Когато излязох, оставих портичката отворена.
6.
Шофьорът-мъртвец
Към края на октомври татко ми купи телена кошница, която да сложа на Рокет. В началото си мислех, че е много готино, докато не осъзнах, че така от мен се очаква да изпълнявам всякакви поръчки за мама. Горе-долу по същото време тя сложи на таблото за съобщения в църквата написана на ръка обява, че продава пайове и други разнообразни печива. Подобно обявление увисна и в бръснарницата. Започнаха да се появяват и поръчки, и скоро мама затъна до лакти в пълни с брашно купи за тесто, яйчени черупки и кутии с пудра захар.