Момчешки живот
- Автор: МакКаммон Роберт Рик
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Изток-Запад“
- ISBN: 978-619-152-271-2
- Переводчик: Елена Павлова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Момчешки живот». Краткое содержание книги:
Оставих го загледан в нищото и влязох вътре, понеже ми стана студено.
По някое време през нощта се събудих в агония, понеже бях отказал на Ребъл да ме близне по бузата. Беше едно от онези притеснения, които нарастват и нарастват, докато накрая не можеш да понасяш да ги носиш в себе си. Бях отхвърлил кучето си, ясно и просто. Бях измолил Смъртта да се оттегли от него и егоизмът ми го бе накарал да съществува в това състояние, заклещен между световете. И го бях отблъснал, когато той искаше просто да ме близне по бузата. Станах в тъмното, облякох си пуловер и отидох до задната врата. Тъкмо се канех да включа крушката на задната веранда, когато чух Ребъл да излайва еднократно и дланта ми спря на косъм от ключа.
Опознаваш кучето си, когато го имаш с години. Знаеш значението на приквикването му, на сумтенето и на лая. Всяко трепване на ушите е въпрос или изказване, всяко махване на опашката е възклицание. Познавах това джафкане — говореше за възбудена радост — и не го бях чувал отпреди Ребъл да умре и да се върне към живота.
Бавно и внимателно побутнах задната врата и я открехнах. Стоях в тъмното и слушах през комарника. Чух вятъра. Чух последните летни щурци, кораво племе. Чух Ребъл отново да джафка радостно.
Чух гласа на малко момче да казва:
— Искаш ли да бъдеш мое куче?
Сърцето ми се сви. Който и да беше той, стараеше се да пази тишина.
— Аз със сигурност искам да си мое куче — каза. — Ти си толкова хубав!
От мястото, където стоях, не виждах нито питомеца си, нито момчето. Чух дрънченето на оградата и знаех, че Ребъл е подскочил и е опрял лапи в мрежата, точно както обичаше да прави, когато излизах да постоя с него.
Малкото момченце започна да шушука на Рейбъл. Не чувах ясно какво му казва.
Но знаех кое е то и защо е дошло.
Отворих вратата. Опитах се да бъда внимателен, но едната панта изскърца. Не беше по-шумна от някой от щурците. Докато излизах на верандата, видях малкото момче да търчи към гората и лунната светлина сияеше сребърна по къдравата му, пясъчноруса коса.
Той беше на осем годинки. И щеше да остане на осем завинаги.
— Карл! — извиках. — Карл Белууд!
Това беше момченцето, живяло на нашата улица, което идваше да си играе с Ребъл, понеже майка му не му позволяваше да си има собствено куче. Това беше момченцето, което изгоря в леглото си, когато от късо съединение възникна пожар и което сега спеше на Поултър Хил под камък, на който пишеше „Наш обичен син“.
— Карл, не си отивай! — извиках.
Той погледна през рамо. Мярнах бялата щриха на лицето му, а очите му бяха уплашени и сияеха под уловената лунна светлина. Не мисля, че той изобщо стигна до края на гората. Просто вече не беше там.
Ребъл започна да скимти и да обикаля в дворчето си, влачейки сухия си крак. Гледаше към гората и не можех да се престоря, че не виждам копнежа му. Застанах до вратичката на дворчето. Резето беше точно до ръката ми.
Той беше моето куче. Моето куче.
Светна лампата на задната веранда. Татко, с присвити от съня очи, поиска да знае:
— За какво са тия крясъци, Кори?
Трябваше да си измисля някаква история, че съм чул нещо да рови в кофите за боклук. Не можех да използвам Луцифер за извинение, понеже през втората седмица на октомври той беше пръснат на малки парченца с карабината на Гейбриъл „Джазман“ Джаксън, който бе хванал маймуната да скубе тиквената леха на съпругата му. Казах, че предполагам, че е било опосум.
На закуска въобще не ми се ядеше. Сандвичът с шунка в кутията ми за обяд „Клъч карго“ остана недокоснат. На вечеря само ръчках препечената си пържола. Мама опря длан в челото ми.
— Нямаш треска — каза, — но изглеждаш някак шугав… — произнасяше го „шуу-гав“, южняшкият синоним на „болен“. — Как се чувстваш?
— Добре съм — свих рамене. — Предполагам.
— Всичко наред ли е в училище? — полюбопитства татко.
— Да, сър.
— Братята Бранлин не са те притеснявали повече, нали?
— Не, сър.
— Но има нещо друго, нали? — попита мама.
Запазих мълчание. Те можеха да ме четат като петдесетфутова табела „ВИЖТЕ ГРАДА НА РОКА“.
— Искаш ли да поговорим за това?
— Аз…
Вдигнах поглед към тях под ласкавата светлина на кухненската крушка. Зад прозорците земята тънеше в мрак. Вятърът подсмърчаше из върбите, а нощните облаци криеха луната.