Империя на бури

– Не знам – отвърна Дориан, забил поглед в ръцете си. – Чувствах я като продължение на самия себе си. Като истински ръце, с които можех да боравя.

За част от секундата се замисли какво бе усетил с тях, приковавайки китките й – как бе откликнало тялото й, когато устните му едва бяха погалили нейните, как едни от частите му се бяха отпуснали, а други – напрегнали, точно както му харесваше. Златните й очи се разшириха, сякаш и тя си спомняше същото, и Дориан каза неочаквано дори за себе си:

– Не бих те наранил.

– Но уби Хрътката с голямо удоволствие.

Той не си направи труда да прикрие леда в очите си.

– Да.

Манон пристъпи достатъчно близо до него, че да прокара пръст по светлата линия около врата му, и той забрави, че цял кораб хора ги наблюдаваше.

– Можеше да я измъчваш, но вместо това я уби на място. Защо?

– Защото си поставям граници дори с враговете ни.

– Ето го отговора тогава.

– Не съм ти задавал въпрос.

Манон изсумтя.

– Цяла нощ го виждам в очите ти: питаш се дали и ти не се превръщаш в чудовище като всички нас. Следващия път, когато убиеш някого, си припомни какво си казал.

– А ти на какво мнение си по този въпрос, малка вещице?

Тя го погледна в очите, сякаш можеше да му покаже какво е правила през едновековния си живот.

– Не съм смъртна. Не играя по вашите правила. Убивала съм и съм ранявала хора за забавление. Не ме бъркай се човешка жена, малък принце.

– Не проявявам интерес към човешките жени – заяви дрезгаво той. – Твърде крехки са.

Ала последните думи засегнаха една дълбока, болезнена рана в него.

– Тези илкени... – смени темата той, за да прокуди болката. – Знаеше ли за тях?

– Предполагам, че и те идват от недрата на онази планина.

Груб женски глас изръмжа:

– Как така предполагаш?

Дориан едва не изскочи от кожата си. Явно Елин беше научила това-онова от призрачния леопард. Дори Манон примигна изненадано срещу окървавената кралица, ненадейно озовала се зад тях.

Вещицата надникна към Едион и Фенрис, които, чули въпроса на кралицата си, тръгнаха към тях, последвани от Гавриел. Ризата на Фенрис още висеше на съдрани парчета. Поне Роуан остана на поста си върху мачтата, а Лизандра летеше някъде над тях, оглеждайки се за опасности.

– За пръв път виждам илкени – обясни вещицата. – Само бях чувала за тях. Слушах писъците им, докато умираха, както и неистовите им викове, докато се прераждаха. Не знаех какво представляват. Нито че Ераван би ги изпратил толкова надалеч от гнездото им. Сенките ми ги съзряха веднъж и описанието им съвпада със съществата, които ни нападнаха снощи.

– За разузнавачи или за воини са създадени? – попита Елин.

Явно свежият въздух правеше Манон словоохотлива, защото облегна гръб на парапета, обръщайки се с лице към шайката убийци пред тях.

– Не знаем. Спотаяваха се в облаците. Сенките ми са способни да открият всичко, което не иска да бъде открито, но така и не успяха да издирят тези същества.