Тайната на Ботичели
- Автор: Фиорато Марина
- Язык: болгарский
- Переводчик: Антоанета Дончева-Стаматова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Тайната на Ботичели». Краткое содержание книги:
— За вас. Ерцхерцог… той иска — изпелтечи на странния си език, поклони се и си тръгна.
Огледах онова, което ми беше донесла. Да не би да бе някаква завивка, която да ме топли през нощта? Не, имаше ръкави и качулка — боже, ама това беше палто, палто от бяла кожа, каквото никога досега не бях виждала! Изпълнена с огромна благодарност, аз веднага се намърдах в палтото и моментално почувствах разликата. Благодарих стократно на чудовищното планинско създание, което си бе дало кожата заради мен.
Завъртях се от щастие и краищата на палтото се заклатиха около краката ми и усетих, че най-сетне се стоплям. Сцените с невярната девица и нейните двама любовници се заредиха пред очите ми като цветна дъга. А после изведнъж се заковах на място.
Не бях чула обратното завъртане на ключа.
С разтуптяно сърце завъртях халката на вратата. Тя се отвори. Идваше ми да разцелувам добрата прислужница, която ми беше донесла палтото. Бях свободна!
Вдигнах качулката на новия си подарък. Надявах се, че тъй като никой не ме беше виждал още с палтото, ще успея да запазя известна анонимност, макар че в това ярко бяло бе невъзможно да не бъда забелязана. Слязох по стъпалата, които си спомнях, и стигнах до залата с великаните по стените. Обаче вратата се охраняваше от двама начумерени войници.
Мамка му!
Завъртях се на пета и тръгнах обратно по стълбите. После поех по горния коридор, направих няколко завоя и открих стаята, която според изчисленията ми би трябвало да се намира точно над голямата зала. Тук вече извадих късмет. Стаята се оказа празна, с горящи свещи. Изрисувана, подобно на останалите помещения в двореца, но този път с религиозни сцени. Озовах се в параклиса.
Затворих дъбовите врати и се огледах. И старият замък отново ми помогна. През дъските, заедно с течението, нахлуваха откъслечни фрази от разговор. Коленичих, сякаш за молитва, и опрях ухо о огромната цепнатина в дъска, голяма колкото гребло. Гласовете отдолу станаха по-силни, а сред тях различих и тези на майка ми и на ерцхерцога. Прекрасно! Вече чувах всичко!
Първо майка ми:
— И въпреки това вие изнасяте през Венеция за Александрия, Тунис, Индия…
Ерцхерцогът:
— Именно, дожареса. Ние изнасяме през Венеция. Договорът между нас постановява ние да използваме само и единствено вашето пристанище и вашите кораби. И не виждам никаква причина договореностите ни да приключат… после. Тогава също ще разполагате с договор, ратифициран от моя братовчед Хабсбург, който ще гарантира свободното преминаване през тези планини, а обещанието, че земите на Хабсбургите никога няма да нападнат земите на Седемте, ще бъде скрепено с императорския печат. Ние платихме многократно дълга си. Обаче този въпрос с ангела вече е съвсем друго нещо.
— Златният ангел циркулира из Англия вече повече от двайсет години и носи големи ползи за търговията. Регулативните механизми само ще подпомогнат търговията. — Това вече бе гласът на майка ми, набрал инерция в спора.
— Това е напълно вярно. Не мисля, че някога сме имали различия в това отношение. А той дали вече има категорично решение във връзка с мерките и теглилките?
— Нашето разбиране включва неговия собствен флорин. Или нашето мочениго.
— Ах, да, моченигото. Вашият династичен знак. Сигурен съм, че вие лично ще предпочетете него. Обаче аз си мислех за нещо от по-далечни времена, например от Четвъртия кръстоносен поход. Мислех си за вашия предшественик, дож Енрико Дандоло. Нали именно той постанови еталона за гросото? Знаете, че цената, която се заплаща за войната, никога не е била малка, а това начинание, което ни предстои, ще бъде още по-скъпо. И сега, когато отново тръгваме на кръстоносен поход, не мислите ли, че би било добре да излеем негов еквивалент?
— На кое, на гросото ли? — извиси глас майка ми. — Сигурно се шегувате! Та еталонът за гросото беше сто двайсет и четири солди! Вие сериозно ли предлагате ангел с подобно тегло? Та Венеция не разполага с подобни средства!
Гласът на ерцхерцога — тих, спокоен, самоуверен, безкрайно могъщ:
— Венеция — не. Но аз — да.
Пауза.
— Наистина ли? — Майка ми, с немалко благоговение.
— Знаете, че аз отдавна вече си имам свой еталон.